Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

Разсмях се.

— Не, аз съм просто вторият по сръчност в света. Извинявай… може би, третият. Но се старая да напредна.

— Кой е по-добър от теб?

— Ерик от Амбър, вероятно.

— Кой е той?

— Свръхестествено същество.

— Той най-добрият ли е?

— Не.

— А кой е?

— Бенедикт от Амбър.

— И той ли е свръхестествен?

— Ако е още жив, да.

— И ти си много странен. Защо? Кажи ми, ти свръхестествено същество ли си?

— Хайде да пийнем по още една чаша вино.

— Ще ме хване.

— Чудесно.

Напълних чашите.

— Всички ще умрем — заяви Лорейн.

— Някой ден.

— Искам да кажа тук и то скоро, в битката с това нещо.

— Защо смяташ така?

— То е прекалено силно.

— Тогава защо стоиш тук?

— Няма къде другаде да отида. Затова и те разпитвах за Кабра.

— И затова дойде при мен тази вечер?

— Не. Исках да разбера що за човек си.

— Просто спортист, който дълго не е тренирал. В този край ли си родена?

— Да. Сред гората.

— Защо си се хванала с тези момчета?

— А защо не? По-добре е, отколкото да гния в мизерия.

— Никога ли не си имала свой мъж? Постоянен, искам да кажа?

— Имах. Мъртъв е. Той беше човекът, който намери… Омагьосания кръг.

— Съжалявам.

— А аз не. Джарл имаше навика да се напива винаги, когато успееше да вземе назаем или открадне достатъчно, за да си го позволи. А после се прибираше вкъщи и ме биеше. Радвам се, че срещнах Ганелон.

— Значи смяташ, че онова нещо е страшно силно и няма да можем да го победим?

— Да.

— Нищо чудно и да си права. Но аз мисля, че грешиш.

Лорейн вдигна рамене.

— Ще се биеш ли заедно с нас?

— Страхувам се, че да.

— Никой не го знаеше със сигурност или поне не искаше да го каже. Може да стане интересно. Бих искала да те видя как се биеш с човека-козел.

— Защо?

— Изглежда той им е тарторът. Ако го убиеш, ще имаме по-голям шанс. А ти може и да успееш.

— Трябва да го направя — рекох аз.

— Някаква специална причина ли имаш?

— Да.

— Твоя лична?

— Да.

— Пожелавам ти успех.

— Благодаря.

Тя си довърши виното и пак й напълних чашата.

— Знам, че той е свръхестествено същество.

— Хайде да сменим темата.

— Добре. Но ще направиш ли нещо за мен?

— Кажи.

— Облечи си утре доспехи, вземи едно копие, намери си кон и натрий носа на онзи здравеняк, офицера от кавалерията Харалд.

— Защо?

— Миналата седмица ме наби, също като Джарл едно време. Ще можеш ли?

— Да.

— А ще го направиш ли?

— Защо не? Смятай, че вече съм му го натрил.

Лорейн се наведе и се притисна към мен.

— Обичам те — каза тя.

— Глупости.

— Добре. Какво ще кажеш тогава за: „Харесвам те“?

— Става. Аз…

И в този момент по гърба ми полази усещане за студ. Вцепених се и се приготвих да устоя на това, което предстоеше, като оставих съзнанието си съвършено празно.

Някой ме търсеше. Несъмнено беше човек от моето семейство и явно използваше Фигурата ми или нещо много подобно на нея. Усещането не можеше да се сбърка. Ако беше Ерик, значи бе по-смел, отколкото го мислех, тъй като последния път, когато имахме контакт, едва не му бях изгорил мозъка. Не можеше да е Рандъм, освен ако бе излязъл от затвора, в което се съмнявах. Ако бяха Джулиан или Кейн, и двамата можеха да вървят по дяволите. Блийс вероятно беше мъртъв. А сигурно и Бенедикт. Оставаха Жерар, Бранд и сестрите ни. От всички им, само Жерар би могъл да ми мисли доброто. Затова отказах да се разкрия, успешно. Отне ми около пет минути и когато всичко свърши, бях потен и разтреперан, а Лорейн ме наблюдаваше със странен поглед.

— Какво стана? — попита тя. — Ти още не си пиян, както и аз.

— Просто получавам такива пристъпи от време на време — отговорих аз. — Болест, която хванах на островите.

— Видях едно лице — промълви Лорейн. — Като че ли беше на пода, а може да е било и в главата ми. На възрастен човек. Яката на дрехата му беше зелена и много приличаше на теб, само дето брадата му бе сива.

Тогава я зашлевих.

— Лъжеш! Не е възможно да…

— Само ти казвам какво видях! Не ме удряй! Не знам какво означава това! Кой беше той?

— Мисля, че е бил баща ми. Господи, странно…

— Какво стана? — настоя тя.

— Пристъп — повторих аз. — Получавам ги понякога и хората мислят, че са видели баща ми върху стената или пода. Не се безпокой. Не е заразно.

— Глупости — рече Лорейн. — Нарочно ме лъжеш.

— Така е. Но, моля те, забрави цялата история.

— Защо да го правя?

— Защото ме харесваш, забрави ли? И защото утре ще натрия носа на Харалд заради теб.