Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

— Защо? — попитах го аз и гласът ми прозвуча необичайно и за мен самия.

Настъпи мълчание.

Ганелон изтръска лулата си. Напълни я пак. Отново я запали. Замислено взе да пуши.

Мълчанието се проточи.

— Не знам — каза той накрая. — Бях готов да забия нож в гърба на човек за едни обувки, ако се окажеше, че са ми необходими, за да не ми замръзнат краката. Веднъж съм го правил, затова знам. Но… в случая е различно. Това чудо вреди на всички, а аз съм единственият, който може да направи нещо. Дявол да го вземе! Знам, че един ден ще ме погребат тук, заедно с всички останали. Но не мога да ги оставя. Трябва да удържам тези изчадия, докато имам сили за това.

Нощният въздух бе прояснил главата ми и вече не ми се спеше, макар че здравата бях замръзнал.

— Не би ли могъл Ланс да те замести? — попитах аз.

— Мисля, че да. Той е добър човек. Но има и нещо друго. Струва ми се, че онова същество-козел, каквото и да беше то, там на олтара, малко се страхува от мен. Бях влязъл вътре и то ми бе предрекло, че никога вече няма да се измъкна, а аз го направих. Оцелях и от болестта, която последва. То знае, че през цялото време аз водя битките срещу него. Ние спечелихме онова страшно, кърваво сражение в нощта, когато Утър загина и тогава срещнах съществото под друга форма, ала то ме позна. Може би донякъде и това го възпира засега.

— Каква форма беше приело?

— Нещо, наподобяващо човек, но с рога на козел и червени очи. То яздеше петнист жребец. Известно време се бихме, но после вълната на сражението ни раздели. Което бе добре дошло за мен, защото съществото щеше да ме надвие. Щом кръстосахме мечове, то отново заговори и аз веднага познах този ечащ в главата ми глас. Създанието ме нарече глупак и ми каза, че нямам никакви шансове да успея. Но когато настъпи сутринта, бойното поле беше наше и ние ги изтикахме обратно в Кръга, като ги избивахме, докато бягаха. Ездачът на петнистия жребец ни се изплъзна. Оттогава сме водили и други битки, но никоя не е била като онази. Ако аз напусна тези места, друга такава армия — която сигурно се подготвя и в този момент — ще нападне. Онова нещо по някакъв начин ще разбере, че съм се махнал — точно както е знаело, че Ланс ми носи нов доклад за разположението на войските вътре в Кръга и е изпратило Пазителите да го убият на връщане. То вече знае за вас и сигурно се пита как ли ще се развият събитията. Вероятно се чуди кой сте, при вашата огромна сила. Ще трябва да остана тук и да се бия, докато падна в битката. Не ме питайте защо. Надявам се само преди да настъпи този ден, поне да разбера как се е появило това чудо — защо този Кръг се намира там.

В този момент покрай главата ми нещо прошумоля. Бързо се наведох, за да го избягна, каквото и да беше то. Оказа се, обаче, че не е необходимо. Беше само птица. Бяла птица. Тя кацна на лявото ми рамо и остана там, като издаваше тихи звуци. Вдигнах ръка и птицата скочи на китката ми. За крачето й беше завързана бележка. Отвързах я, прочетох я и я смачках в шепа. После се заех да изучавам невидимите гледки в далечината.

— Какво има, сър Кори? — попита Ганелон.

Бележката, която бях изпратил към своята цел, написана от собствената ми ръка, изпратена по птицата на моето желание, можеше да стигне само дотам, където се окажеше следващата ми спирка. А тя не бе непременно мястото, което имах предвид. Както и да е, бях прочел собствените си вещания.

— Какво е това? — настоя той. — Какво държите в ръка? Някакво съобщение ли?

Кимнах. И му го подадох. Нямаше как да го изхвърля, след като ме бе видял да го получавам.

Бележката гласеше: „Идвам“ и носеше моя подпис.

Ганелон разпали лулата си и я прочете на светлината й.

— Той е жив? И идва тук?

— Така изглежда.

— Много странно. Изобщо не мога да разбера.

— Звучи като обещание за подкрепа — казах аз и освободих птицата, която изкряска два пъти, направи кръг над нас и отлетя.

Ганелон поклати глава.

— Нищо не разбирам.

— Защо да гледаме зъбите на кон, който получавате даром? Засега сте успели само да задържите този Кръг да не се разраства.

— Така е — потвърди той. — А Коруин може и да е способен да го унищожи.

— Нищо чудно да е просто шега — допълних аз. — И то жестока.

Ганелон пак поклати глава.

— Не. Не е в неговия стил. Питам се, какво ли цели?

— Най-добре първо да се наспим.

— И без това не мога да направя нищо друго точно сега — подтисна една прозявка той.

Изправихме се и тръгнахме обратно по стената. В края й си пожелахме лека нощ и аз се заклатушках към бездната на съня, където се хвърлих с главата надолу.