Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

— Не — възпротиви се Ганелон. — Никога не вярвам на легенди. Чудя се дали може да е бил същия човек, който е управлявал тук. Това е интересно.

— Много — съгласих се аз. — Но ако е бил крал толкова отдавна, досега със сигурност трябва да е умрял или да е грохнал старец.

— Той е бил магьосник — заяви Ланс.

— Този, когото аз познавам, несъмнено беше магьосник, защото ме прогони от страна, която сега не може да бъде открита по никакъв начин.

— Никога преди не си споменавал за това — учуди се Ланс. — Какво е станало?

— Не е твоя работа — сопна се Ганелон и Ланс отново потъна в мълчание.

Измъкнах собствената си лула — бях се сдобил с нея преди ден, два — и Ланс направи същото. Лулите бяха глинени и добре поддържаха огъня. Запалихме и тримата само седяхме и пушехме.

— Е, постъпил е разумно — обади се накрая Ганелон. — Хайде вече да забравим за него.

Никой от нас не го направи, разбира се. Но след това всички избягвахме тази тема.

Ако не беше тъмната местност зад нас, щеше да бъде много приятно просто да си седим там, отпуснати. Изведнъж ги почувствах и двамата много близки. Исках да им кажа нещо, но не можах да измисля какво.

Ганелон разреши проблема като отново повдигна въпроса за настоящия ход на събитията.

— Значи искаш да ги нападнем, преди те да са го направили?

— Точно така — отвърнах аз. — Да проведем битката на тяхна територия.

— Трудността е, че това наистина е тяхна територия. Те я познават по-добре от нас, а и кой знае какви сили могат да призоват там?

— Ако убием онзи с рогата, ще ги победим.

— Вероятно. А може и да не успеем. Сигурно ти би се справил с него — погледна ме Ганелон. — За себе си не знам дали ще мога, ако не извадя късмет. Той е прекалено коварен, за да бъде убит току-така. Макар да си мисля, че ме бива не по-малко, отколкото преди няколко години, нищо чудно и да се заблуждавам. Възможно е да съм станал по-слаб. Никога не съм я искал тази проклета работа, която ме кара да стоя все затворен в замъка!

— Знам — успокоих го аз.

— Знам — потвърди и Ланс.

— Ланс — обърна се към него Ганелон, — дали да не послушаме нашия приятел? Да нападнем ли?

Той можеше да вдигне рамене и да се измъкне. Но не го направи.

— Да — рече Ланс. — Те едва не ни довършиха последния път. Бяхме на косъм от поражението в нощта, когато загина крал Утър. Ако не ги нападнем, имам чувството, че следващия път ще ни надвият. О, няма да им е лесно и ние ще им причиним големи загуби. Но смятам, че ще са способни да ни победят. Нека огледаме сега всичко, което успеем да видим, а после да се оттеглим, за да планираме нападението си.

— Добре — съгласи се Ганелон. — И на мен ми дойде до гуша да чакам. Ако не си промените мнението, докато се върнем, смятайте, че съм съгласен.

Този следобед яздихме на север, после се скрихме сред хълмовете и загледахме надолу към Кръга. Вътре те се молиха, по своя си начин, а после проведоха военно учение. По моя преценка имаше около четири хиляди войници. Ние разполагахме с близо две хиляди и петстотин. Сред тях забелязахме и странни летящи, скачащи и пълзящи същества, които издаваха разни звуци в нощта. А в нас биеха храбри сърца. Да.

Трябваха ми само няколко минути с техния предводител и всичко щеше да бъде решено, по един или по друг начин. Всичко. Не можех да кажа това на придружителите си, но беше точно така.

Нали разбирате, аз бях този, който бе отговорен за цялата паплач там долу. Аз я бях създал и аз трябваше да я унищожа, ако можех.

Опасявах се, че няма да мога.

В изблик на чувства, смесица от ярост, ужас и болка, бях освободил това нещо и то се бе отразило навсякъде, по всички съществуващи земи. Такова е кръвното проклятие на един принц на Амбър.

Наблюдавахме ги цяла нощ, Пазителите на Кръга, а на сутринта си тръгнахме.

Решението беше взето: нападаме!

Така че изминахме обратния път без никой да ни последва и щом стигнахме крепостта на Ганелон, се заехме да правим планове. Войниците ни бяха готови — преготови, може би — и постигнахме съгласие да атакуваме до две седмици.

Докато лежах с Лорейн, разказах й за тези неща. Защото чувствах, че тя трябва да знае. Разполагах с възможността да я скрия далеч сред Сенките — още същата нощ, ако се съгласеше. Но тя не пожела.

— Ще остана с теб.

— Добре.

Не й казах за увереността си, че всичко е в моите ръце, ала имах чувството, че тя го знае и по някаква причина ми вярва. Аз не бих го направил, но това си беше нейна работа.