Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

Погледнах отново нагоре към облаците. Те продължаваха да се трупат и да настъпват към луната. Изглежда скоро щяха да я достигнат. Ако не успеех дотогава да издърпам Бенедикт, той щеше да падне в морето, веднага щом светлината изчезнеше и градът се разпаднеше. Бранд! Ако той осъзнаеше какво става, вероятно щеше да е способен да разпръсне облаците с Рубина. Но за да го направи, сигурно щеше да му се наложи да пусне Бенедикт. Не вярвах, че би си го позволил. И все пак… Облаците като че ли забавяха хода си. Може би всичките ми разсъждения щяха да се окажат ненужни. Намерих Фигурата на Бранд и я отделих.

— Бенедикт, Бенедикт — усмихна се Бранд, — каква полза да си най-добрият с меча в света, като не можеш да помръднеш, за да го измъкнеш? Казах ти, че си глупак. Мислиш ли, че доброволно бих дошъл на заколение? Трябваше да се довериш на страха, който сигурно си изпитвал. Трябваше да ти е ясно, че не бих влязъл в тази зала безпомощен. Не говорех празни приказки, като ти казах, че победата ще бъде моя. Все пак ти беше подходящ избор, защото си най-добрият. Действително ми се искаше да приемеш предложението ми. Но това вече няма значение. Никой не може да ме спре. Останалите са безпомощни, а теб като те няма, всичко ще бъде по-лесно.

Той бръкна под плаща си и измъкна кинжал.

— Пренеси ме при теб, Бенедикт! — изкрещях аз, но без полза. Липсваше реакция, както и сила, която да ме прехвърли там.

Грабнах Фигурата на Бранд. Спомних си схватката на волите ни с Ерик. Ако нанеса удар на Бранд чрез Фигурата му, възможно бе да го разсея достатъчно, за да успее Бенедикт да се освободи. Насочих всичките си сили към картата и се приготвих за масиран умствен щурм.

Ала не се случи нищо. Пътят беше замръзнал и тъмен.

Вероятно Бранд се бе съсредоточил толкова силно над задачата си в момента и умствената му ангажираност с Рубина бе така пълна, че просто не можех да стигна до него. Всеки мой опит беше блокиран.

Изведнъж Стълбата стана по-бледа и аз хвърлих бърз поглед към луната. Част от нея беше закрита от проточилите се облаци. Проклятие!

Върнах вниманието си към Фигурата на Бенедикт. Макар и бавно, връзката се възстанови, което показваше, че някъде под всичко това Бенедикт все още беше в съзнание. Бранд се бе приближил с още една крачка и продължаваше да му се присмива. Рубина на дебелата си верижка гореше в знак, че е използван. Двамата сега се намираха на три крачки разстояние. Бранд си играеше с кинжала.

— …Да, Бенедикт — говореше той, — сигурно би предпочел да загинеш в битка. От друга страна можеш да гледаш на това като на един вид почест. В известен смисъл твоята смърт ще спомогне за раждането на нов ред…

За миг, Лабиринта под тях стана по-блед. Не можех, обаче, да откъсна поглед от тях, за да изучавам луната. Там, сред сенките и трепкащите светлини, с гръб към Лабиринта, Бранд изглежда не забеляза. Той направи още една крачка напред.

— Но стига толкова — рече. — Чака ме работа, а времето тече.

Бранд пристъпи още напред и замахна с кинжала.

— Лека нощ, скъпи принце! — каза той и понечи да завърши удара.

В този момент странната, механична дясна ръка на Бенедикт, изтръгната от това място на сенки и сребриста лунна светлина, се стрелна със скоростта на нападаща змия. Творение от блестящи метални плоскости като стените на шлифован скъпоценен камък, с китка, изплетена от сребърни кабели, запоени с капчици огън, стилизирана, скелетоподобна швейцарска играчка, механично насекомо, функционираща, смъртоносна, красива по свой начин, ръката посегна със скорост, която не можех да проследя, докато тялото остана замръзнало като статуя.

Механичните пръсти сграбчиха верижката на Рубина около врата на Бранд. Ръката веднага се вдигна високо нагоре и отлепи Бранд от пода. Той изпусна кинжала и с две ръце се хвана за гърлото.

Зад него Лабиринта отново избледня. После пак се появи, но с много по-слаб блясък. На светлината от фенера лицето на Бранд изглеждаше призрачно, с изкривени черти. Бенедикт не помръдваше, вдигнал го високо, приличаше на човек-бесилка.

Лабиринта стана неясен. Стъпалата над мен взеха да чезнат. Луната беше закрита наполовина.

Като се извиваше, Бранд вдигна ръце над главата си и хвана верижката от двете страни на механичната ръка, която я държеше. Той беше силен, като всички нас. Видях как мускулите му се напрягат и втвърдяват. Лицето му вече бе потъмняло, а вратът му представляваше плетеница от опънати жили. Бранд прехапа устни и кръвта рукна в брадата му, когато дръпна с всички сили верижката.