Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

Да, имаше. Той беше единственият, който бе действал. Луд или не, твърде далече беше отишъл. Бе направил неща, които Ерик, Джулиан или аз не бихме допуснали. Накрая дори Блийс и Файона се бяха отдръпнали от този задълбочаващ се заговор. Жерар и Бенедикт стояха над всички ни — и в морално и във всякакво отношение, — тъй като не участваха във водещата доникъде борба за власт. Рандъм също доста се бе променил през последните години. Дали пък на децата на еднорога не им трябваха векове, за да пораснат и поумнеят, и докато това бавно ставаше с нас, то по някакъв начин бе пропуснало Бранд? Или със своите действия Бранд го беше предизвикал сред нас, останалите? Както при повечето подобни въпроси, ползата от тези беше човек да си ги зададе, а не да им отговори. Ние достатъчно приличахме на Бранд, за да познавам особените нюанси на страха, които нищо друго не би могло така да предизвика. Но да, имаше значение. Каквито и да бяха причините, той беше човекът, предприел действията.

Луната вече беше по-високо и светлината й се наслагваше върху вътрешния ми образ на залата с Лабиринта. Облаците продължаваха да се кълбят все по-близо до луната. Помислих си да предупредя Бенедикт, но само щях да го разсея. Над мен Тир-на Ногт плаваше като някакъв свръхестествен ноев ковчег по морето на нощта.

…И изведнъж Бранд се оказа там.

По рефлекс, ръката ми посегна към Грейсуондир, макар част от мен още в първия миг да осъзна, че той се намира от другата страна на Лабиринта, срещу Бенедикт, в тъмната зала горе в небето.

Отпуснах отново ръка. Бенедикт веднага долови натрапеното присъствие и се обърна към Бранд. Дори не посегна към оръжието си, а само се вторачи през Лабиринта в нашия общ брат.

Първоначално се опасявах, че Бранд може да се появи точно зад Бенедикт и да го прободе в гърба. Аз, обаче, не бих опитал да направя подобно нещо, защото можеше да се окаже, че дори докато умира рефлексите на Бенедикт са достатъчно бързи, за да унищожи нападателя си. Явно Бранд също не беше чак толкова луд.

Той се усмихна.

— Бенедикт… Невероятно… Ти… тук.

Рубина на справедливостта висеше пламтящ на гърдите му.

— Бранд — каза Бенедикт, — хич не се и опитвай.

Като продължаваше да се усмихва, Бранд откопча портупея си и го остави да се свлече на земята. Щом ехото замря, заговори:

— Аз не съм чак толкова глупав, Бенедикт. Още не се е родил човек, който да излезе насреща ти с меч.

— Нямам нужда от меч, Бранд.

Бранд започна бавно да напредва покрай Лабиринта.

— И все пак го носиш като слуга на трона, когато можеш да си крал.

— Никога не съм се стремил към това.

— Така е. — Бранд спря, заобиколил само донякъде Лабиринта. — Лоялен, обезличаващ се. Изобщо не си се променил. Жалко, че татко те обучи толкова добре. Можеше да стигнеш много по-далече.

— Имам всичко, което искам — заяви Бенедикт.

— …За да бъдеш задушен и отстранен така рано.

— И с приказки не ще успееш да минеш покрай мен, Бранд. Не ме карай да те наранявам.

Все още с усмивка на лицето, Бранд отново започна бавно да се придвижва напред. Какво ли се опитваше да направи? Не съумявах да разбера стратегията му.

— Знаеш, че мога някои работи, които за другите са непосилни — продължи Бранд. — Ако има нещо, което желаеш, но смяташ, че не можеш да имаш, сега е моментът да го назовеш и да видиш колко си грешил. Научил съм похвати, в които направо не би повярвал.

Върху лицето на Бенедикт се появи една от редките му усмивки.

— Избрал си грешна тактика — рече той. — Аз мога да имам всичко, което поискам.

— Сред Сенките! — изсумтя презрително Бранд и пак спря. — Всеки от нас може да си играе с призраци! Аз ти говоря за реалността! Амбър! Власт! Хаос! Не някакви си материализирани фантазии! Не второкачествен боклук!

— Ако исках повече от онова, което имам, знам какво да направя. Но не го правя.

Бранд се разсмя и пак тръгна. Бе изминал една четвърт от пътя по периферията на Лабиринта. Рубина светеше по-ярко. Гласът му зазвъня:

— Ти си глупак, доброволно да си носиш веригите! Но ако вещите не те зоват да ги притежаваш, а властта изобщо не те привлича, какво ще кажеш тогава за знанията? Аз до края усвоявах мъдростта на Дуоркин. След което продължих да напредвам, като плащах висока цена за всяко ново проникване в тайните на вселената. Ти можеш да имаш всичко това безплатно.

— Знам твоята цена — възрази Бенедикт — и няма да я платя.

Бранд тръсна глава и отметна коса. В този момент малко облаче мина пред луната и образът на Лабиринта леко се разлюля. Тир-на Ногт поизбледня, после пак се върна на фокус.