Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

— Да. Благодаря ти.

— Разбирам, че най-после е минала през Лабиринта.

— Да, успя да го направи.

— И след това се е обявила за враг на Амбър.

— И това е вярно.

— Надявам се — продължи Мартин, — да не пострада заради всичко това. Тя беше добра с мен.

— Дара изглежда е напълно способна да се грижи сама за себе си — отбелязах. — Но… ти си прав, тя е мило момиче. Не мога да ти обещая нищо по отношение на нейната безопасност, тъй като все още знам твърде малко за нея и нейното участие във всичко това. Но твоят разказ ми беше от полза. Доколкото ми е във възможностите, ще се постарая да й помогна, ако тя има нужда и не е във вреда на Амбър.

Мартин се усмихна.

— Радвам се да го чуя.

Вдигнах рамене.

— Какво смяташ да правиш сега? — попитах.

— Ще го заведа да се запознае с Вайъли — обясни Рандъм, — а после и с останалите, в зависимост от времето, с което ще разполагаме. Освен, разбира се, ако не се е случило нещо ново и нямаш нужда от мен в момента.

— Случиха се нови неща — отвърнах аз, — но в момента действително не си ми необходим. Все пак най-добре да си в течение. Имам още някоя и друга минута.

Разказах на Рандъм събитията, последвали неговото заминаване и мислите ми пак се върнаха на Мартин. Той засега беше неясна величина, поне според мен. Историята му можеше и да е самата истина. Всъщност, убеден бях, че е така. От друга страна имах чувството, че не е пълна, че преднамерено изпуска нещо. Може би нещо безобидно. Или напротив? Той нямаше никакво основание да ни обича. Точно обратното. Ами ако Рандъм вкарваше в Амбър нещо като троянски кон? Сигурно нямаше нищо такова. Просто аз не се доверявах на никого, ако имаше някаква алтернатива.

Пък и в разказа ми за Рандъм нямаше нищо, което да се използва срещу нас на практика. Не вярвах Мартин да е способен да ни нанесе особена вреда, ако такива му бяха намеренията. Не, по всяка вероятност той беше също така предпазлив като всички нас по същите причини: страх и самосъхранение. Обзет от внезапно вдъхновение, го попитах:

— По-късно случвало ли ти се е пак да се сблъскаш с Дара?

Мартин се изчерви.

— Не — отрече той, доста припряно. — Само тогава. Това беше всичко.

— Аха — кимнах аз, а и Рандъм беше прекалено добър играч на покер, за да не е забелязал. Така че просто бях осигурил една малка застраховка на ниска цена и бях накарал един баща да бъде нащрек по отношение на отдавна изгубения си син.

Бързо отново изместих темата към Бранд. Докато си обменяхме познанията по психология, усетих лекото гъделичкане и чувството за чуждо присъствие, което съпровожда установяването на контакт с Фигура. Вдигнах ръка и се обърнах настрани.

След миг връзката беше добра и двамата с Ганелон се гледахме в очите.

— Коруин — започна той, — реших, че е дошло време да проверя. Какво е положението — Рубина е в теб, в Бранд или и двамата още търсите?

— Рубина е в Бранд — отговорих.

— Много жалко. Разкажи ми подробностите.

Направих го.

— Значи Жерар правилно е разбрал този път — заключи Ганелон.

— Той вече ти е разказал всичко това?

— Е, не с такива детайли, пък и аз исках да съм сигурен, че не греши нещо. Досега говорих с него. — Той вдигна поглед нагоре. — Струва ми се, че в такъв случай ще е най-добре да тръгваш, ако спомените ми за изгрева на луната са верни.

Кимнах в знак на съгласие.

— Да, ей сега ще се отправя към Стълбата. Оттук не е много далеч.

— Чудесно. Слушай сега какво трябва да направиш…

— Знам какво трябва да направя — прекъснах го аз. — Трябва да се изкача до Тир-на Ногт преди Бранд и да му препреча пътя към Лабиринта. Ако не успея, ще трябва пак да го преследвам по завоите му.

— Не е това начина, по който трябва да подходиш — заяви Ганелон.

— Някаква по-добра идея ли имаш?

— Да. Фигурите ти в теб ли са?

— Да.

— Добре. Първо, няма да успееш да се качиш там навреме, за да му препречиш пътя към Лабиринта.

— Защо?

— Трябва да се изкачиш по Стълбата, после да минеш през двореца и да се спуснеш до Лабиринта. Това отнема време, дори в Тир-на Ногт… особено в Тир-на Ногт, където времето и без това е склонно да прави номера. Не е изключено и да имаш в подсъзнанието си скрито желание да умреш, което може да те забави. Нищо не се знае. Във всички случаи, Бранд вече ще се намира в Лабиринта, докато пристигнеш. А този път може да се окаже прекалено навътре, за да го догониш.

— Той сигурно ще е уморен. Това би трябвало да го позабави.

— Няма. Постави се на негово място. Ако ти беше Бранд, нямаше ли да се запътиш към някоя Сянка, където времето тече различно? Вместо един следобед, той може да си е почивал няколко дни, за да се подготви за изпитанието тази вечер. По-безопасно е да приемем, че ще бъде в добра форма.