Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

— Оо — повтори Рандъм. После: — А ти пък откъде знаеш това?

— Дълго е за разправяне, сега нямам време. Знам го от Дуоркин и вярвам на тази част от приказките му.

— Той още ли е жив?

— По-късно — отсякох аз.

— Добре. Но Бранд трябва да е луд, за да направи подобно нещо.

Кимнах.

— Той смята, че би могъл след това да създаде нов Лабиринт и да пресътвори вселената така, че да бъде главният й управник.

— Възможно ли е да се постигне това?

— На теория, може би. Но дори Дуоркин изпитва известни съмнения, че всичко би могло да се повтори сега. Комбинацията от фактори е била необичайна… Да, убеден съм, че Бранд донякъде е луд. Като се връщам назад в годините и си спомням неговите промени, меланхоличните му пристъпи, струва ми се, че в поведението му винаги е имало шизоидна нотка. Не знам дали направената с врага сделка го е тласнала през ръба или не. На практика това не е от съществено значение. Иска ми се да не го бяхме измъквали от онази кула. Или Жерар да се бе оказал по-лош лекар.

— Знаеш ли кой го е пронизал?

— Файона. Тя ще ти разкаже подробностите.

Рандъм се облегна на епитафията ми и поклати глава.

— Бранд — измърмори той. — Проклет да е. Всеки от нас е бил на път да го убие поне по няколко пъти… едно време. Ала точно когато те изкарваше извън кожата, той се променяше. След малко човек започваше да мисли, че в края на краищата не е чак толкова лош. Жалко, че не е прекалил с лазенето по нервите на някой от семейството в неподходящ момент…

— Да разбирам ли в такъв случай, че сезонът за улавянето му е открит? — намеси се Мартин.

Погледнах го. Мускулите на челюстите му се бяха стегнали, а очите му бяха присвити. За миг лицата на всички ни пробягаха по чертите му, като разбъркване на семейните карти. Целият ни егоизъм, омраза, завист, гордост и обидчивост, сякаш бликнаха в него през този миг… а още дори не беше стъпвал в Амбър. Нещо в мен се прекърши и аз посегнах и го хванах за раменете.

— Твоите причини да го мразиш са основателни — рекох — и отговорът на въпроса ти е „да“. Ловният сезон е открит. Не виждам друг начин да се справим с Бранд, освен да го убием. Аз самият дълго го мразех, докато той оставаше за мен една абстракция. Но… сега… различно е. Да, Бранд трябва да бъде убит. Ала не позволявай в отношенията ти със семейството, да те ръководи омразата. Между нас е имало твърде много омраза. Гледам лицето ти и… не знам. Съжалявам, Мартин. Страшно важни неща стават в момента. Ти си млад. Аз съм видял повече работи в този живот. Някои от тях ме тревожат по друг начин… Това е всичко.

Пуснах раменете му и отстъпих назад.

— Разкажи ми за себе си — помолих го аз.

— Дълго време се страхувах от Амбър — започна той — и предполагам, че още ме е страх. Откакто Бранд ме нападна, не съм спирал да си мисля, че би могъл да го направи отново. С години съм хвърлял поглед зад гърба си през рамо. Страхувах се от всички ви, предполагам. Повечето ви познавах като рисунки върху картите… към които се добавяше и лоша репутация. Казах на Рандъм… на татко… че не бих желал да се срещна с всички ви наведнъж и той предложи първо да се видя с теб. Тогава никой от нас не предполагаше, че ти може да се интересуваш от определени неща, които знам. След като ги споменах, обаче, татко заяви, че трябва се срещна с теб колкото е възможно по-скоро. Той ми разказа какво става… а и аз знам някои неща.

— Имах чувството, че е точно така. Откакто неотдавна стана дума за едни хора.

— За семейство Тисайс ли? — попита Рандъм.

— Същите.

— Трудно ми е да реша откъде да започна… — замисли се Мартин.

— Знам, че си израснал в Ребма, минал си през Лабиринта и тогава си използвал новопридобитата си сила над Сенките, за да отидеш при Бенедикт в Авалон — обясних му аз. — Бенедикт ти е разказал някои неща за Амбър и Сенките, научил те е да използваш Фигурите и да си служиш с оръжие. По-късно си тръгнал да пътуваш сред Сенките сам. Знам и какво ти е направил Бранд. С това се изчерпва изцяло моята информация.

Мартин кимна и се загледа на запад.

— След като напуснах Бенедикт, с години пътувах през Сенките — започна той. — Това беше най-щастливият период от живота ми. Приключения, вълнение, безброй нови неща… И някъде дълбоко в съзнанието си таях мисълта, че един ден, когато стана по-умен и по-силен — като понатрупам опит — ще отида в Амбър и ще се запозная с другите си роднини. После Бранд влезе във връзка с мен. Бях се разположил върху едно малко възвишение — просто си почивах от дългата езда и се готвех да обядвам, преди да продължа пътя си към моите приятели Тисайсови. И тогава Бранд установи контакт. Аз се бях свързвал с Бенедикт посредством неговата Фигура, когато ме учеше как да ги използвам, а и друг път, по време на пътуванията ми. Дори от време на време се бе случвало да ме пренесе някъде с нея, така че знаех какво е усещането, знаех за какво става дума. Този път чувствах същото нещо и за миг си помислих, че Бенедикт е намерил някакъв начин да ме повика. Оказа се, че не е така. Беше Бранд — познах го от рисунката върху картата. Стоеше в средата на нещо, което приличаше на Лабиринта. Обзе ме любопитство. Не разбирах как се е свързал с мен. Доколкото ми бе известно, аз нямах Фигура. Започна да ми говори — вече съм забравил какво каза — и когато всичко стана ясно и отчетливо, той… той ме прободе. Тогава го блъснах и се задърпах. Бранд успя някак си да запази връзката. Трудно ми беше да я прекъсна… и когато успях, той пак се опита да я възстанови. Но аз го блокирах. Бенедикт ме бе научил как да го правя. Бранд опита отново, няколко пъти, ала аз продължих да устоявам. Накрая той престана. Намирах се недалеч от Тисайсови. Покатерих се криво-ляво върху коня и се добрах до дома им. Мислех, че ще умра, защото никога преди не ме бяха ранявали толкова зле. Но след време започнах да се възстановявам. После пак ме завладя страх — уплаших се, че Бранд ще ме намери и ще довърши онова, което бе започнал.