Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

— Защо не влезе във връзка с Бенедикт — попитах аз — и не му каза какво се е случило, защо не сподели с него страховете си?

— Помислих си за това — отговори Мартин, — но си помислих също и за възможността Бранд да е решил, че опитът му е успешен и аз наистина съм мъртъв. Не знаех каква борба за власт се води в Амбър, ала сметнах, че покушението върху живота ми сигурно е част от нещо такова. Бенедикт ми бе разказал достатъчно за семейството, така че това беше първото, което ми дойде наум. И ми се видя по-разумно да си остана мъртъв. Тръгнах си от Тисайсови още преди да съм се възстановил напълно и се запътих към Сенките, за да се загубя сред тях.

Тогава се натъкнах на нещо странно — продължи той, — нещо, каквото никога преди не бях срещал, ала то изглежда вече присъстваше навсякъде: в почти всички Сенки, през които минавах, имаше странен черен път под една или друга форма. Не разбирах естеството му, но тъй като беше единственото нещо, преминаващо през различните Сенки, любопитството ми бе възбудено. Реших да го следвам известно време и да науча повече за него. Той беше опасен. Много скоро проумях, че не бива да стъпвам на него. Нощем виждах да бродят странни сенки. Дивите животни, които се озоваваха в обсега му, се разболяваха и умираха. Така че аз внимавах. Не се приближавах повече, отколкото бе необходимо, за да го държа под око. Следвах го през много земи. Не след дълго разбрах, че където и да минеше, сееше смърт, опустошение и неприятности. Не знаех какво да си мисля.

Все още бях слаб след раняването си — не спираше Мартин, — когато направих грешката прекалено силно да се напрегна или да яздя твърде дълго за един ден. Същата вечер вдигнах температура и цялата нощ, плюс част от другия ден лежах трескав, увит в одеалото си. От време на време изгубвах съзнание, така че не знам със сигурност кога се е появила. Дълго я мислих за част от съня ми. Младо момиче. Хубаво. Тя остана да се грижи за мен, докато се оправих. Името й беше Дара. Не можехме да се наприказваме. Беше много приятно. Да си поговориш с някого така… Трябва да съм й разказал целия си живот. После и тя ми разказа някои неща за себе си. Не беше от местното население. Обясни ми, че е дошла през Сенките. Не умеела още да минава хубаво като нас, но чувствала, че може да се научи, тъй като имала кръвна връзка с Амбър чрез Бенедикт. Всъщност, тя страхотно искаше да се научи как да го прави. Тогава средството й за придвижване беше самият черен път. Дара имаше имунитет срещу вредното му въздействие, защото, както ми обясни, по майчина линия произхождала от обитателите на другия му край, Царството на хаоса. Тя искаше, обаче, да усвои нашите методи и аз се постарах да й покажа нещата, които сам умеех. Разказах й и за Лабиринта, дори й го нарисувах. Показах й Фигурите си — Бенедикт ми бе дал една колода, — за да види как изглеждат другите й роднини. Най-много я заинтригува твоята карта.

— Започвам да разбирам — кимнах аз. — Продължавай.

— Дара ми обясни, че Амбър бил в разгара на своето разложение и по този начин нарушавал съществуващото метафизическо равновесие, което съществувало между него и Царството на хаоса. Сега нейният народ имал задачата да оправи работата, като унищожи Амбър. Тяхната страна не била сянка на Амбър, а стабилна реалност със свои собствени закони. В същото време всички междинни Сенки страдали от черния път. При моите познания за Амбър, аз можех само да я слушам. Първоначално приемах с доверие всичко, казано от нея. Според мен Бранд определено отговаряше на нейното описание за злото в Амбър. Ала когато го споменах, тя не се съгласи. Той бил нещо като герой там, в нейната страна. Дара не беше наясно с подробностите, но това изобщо не я безпокоеше. Тогава осъзнах, че е прекалено убедена в някои неща, че в начина й на говорене има нещо фанатично. Почти пряко волята си, започнах да правя опити да защитя Амбър. Мислех си за Луела и за Бенедикт… и за Жерар, когото бях срещал няколко пъти. Открих, че Дара живо се интересуваше от Бенедикт. Той беше слабото място в бронята й. По този въпрос можех да говоря с известни познания, а и тя бе готова да повярва на добрите неща, които трябваше да кажа. Така че не знам какъв беше общият резултат от целия този разговор, освен дето тя изглеждаше не чак толкова сигурна в себе си някъде към края…

— Към края ли? — обадих се аз. — Какво искаш да кажеш? Колко време стоя тя при теб?

— Почти една седмица — отвърна Мартин. — Беше казала, че ще остане, докато оздравея и го направи. На практика дори остана няколко дни повече. Твърдеше, че просто искала да е сигурна, но според мен желаеше да продължим с разговора. Накрая, обаче, заяви, че трябва да тръгва. Помолих я да остане с мен, но тя отказа. Тогава й предложих аз да тръгна с нея, ала не се съгласи и на това. Сигурно е заподозряла, че ще я последвам, защото се измъкна през нощта. Аз не можех да яздя по черния път и не знаех през коя Сянка ще мине по пътя си към Амбър. Когато се събудих на сутринта и видях, че я няма, сериозно се замислих дали да не тръгна и аз самият към Амбър. Но все още ме беше страх. Може би някои от нещата, които бе казала Дара, бяха подсилили страховете ми. Както и да е, реших да остана сред Сенките. Продължих да пътувам, да се сблъсквам с нови неща, да уча каквото мога… докато Рандъм ме откри и каза, че иска да се върна у дома. Ала първо ме доведе тук, да се срещна с теб, защото искаше ти да чуеш разказа ми преди всички останали. Спомена, че познаваш Дара и имаш желание да научиш повече за нея. Дано съм ти бил от полза.