Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

— Интересно бе мястото, от което така се бяхте разбързали — каза той. — Зърнах нещо от пейзажа.

Кимнах.

— И от тази височина гледката е интересна — отвърнах аз, забелязвайки малкия далекоглед на колана му, като едновременно с това осъзнах, че се намираме на широката скална тераса, от която Ерик бе командвал битката в деня на своята смърт и моето завръщане. Приближих се, за да огледам тъмната ивица през Гарнат, ниско долу, простираща се чак до хоризонта.

— Да — каза той. — По всичко личи, че черният път е затвърдил границите си на повечето места. Въпреки че някъде все още се разширява. Почти като че ли се доближава до пълното съответствие с нещо като — лабиринт… А сега, кажете ми откъде точно дойдохте?

— Прекарах нощта в Тир-на Ногт — казах аз, — и сутринта се залутахме, докато пресичахме Колвир.

— Това никак не е лесно. Да се загубиш в собствената си планина. Трябва просто да вървиш на изток. Посоката, от която, както е известно, изгрява слънцето.

Почувствах как лицето ми пламна.

— Имаше един неприятен инцидент — отвърнах и обърнах поглед настрани. — Изгубихме един кон.

— Какъв инцидент?

— Сериозен — за коня.

— Бенедикт — намеси се Рандъм, като внезапно вдигна глава от, както миг по-късно осъзнах, промушената Фигура, — какво можеш да ми кажеш за моя син Мартин?

Преди да заговори, в продължение на няколко мига Бенедикт се вглежда втренчено в него. После попита:

— Откъде такъв внезапен интерес?

— Имам основание да вярвам, че може да е мъртъв — отвърна той. — Ако е така, искам да отмъстя. Ако не е така… е, добре, мисълта, че може да е мъртъв, ме разстрои доста. Ако все още е жив, бих искал да го видя и да поговоря с него.

— Какво те кара да мислиш, че може да е мъртъв?

Рандъм ме погледна. Аз кимнах.

— Започни от закуската — предложих.

— Докато той прави това, аз ще намеря нещо за обяд — подхвърли Ганелон и взе да рови в една от чантите.

— Еднорогът ни водеше… — започна Рандъм.

Седяхме мълчаливо. Рандъм бе спрял да говори и Бенедикт се взираше в небето над Гарнат. Лицето му не издаваше нищо. Отдавна се бях научил да уважавам мълчанието му.

Накрая рязко наведе глава и се извърна да погледне Рандъм.

— От доста време подозирам нещо такова — започна Бенедикт, — заради нещата, които татко и Дуоркин се изпуснаха да кажат преди години. Имах чувството, че съществува първичен Лабиринт, който те или са открили или са сътворили, поставяйки нашия Амбър само на крачка от него, така че да може да черпи от силите му. Никога не съм имал и най-малка представа как човек би могъл да се озове там. — Той се обърна назад към Гарнат и посочи с брада. — Значи твърдите, че това съответства на направеното върху онзи Лабиринт?

— Така изглежда — отвърна Рандъм.

— …и е причинено от проляната кръв на Мартин?

— Така мисля.

Бенедикт вдигна Фигурата, която Рандъм му бе подал по време на разказа. Досега не бе казал нищо по въпроса.

— Да, наистина е Мартин. Той дойде при мен, след като напуснал Ребма. Остана тук доста дълго.

— Защо е дошъл при теб? — попита Рандъм.

Бенедикт леко се усмихна.

— Трябвало е да отиде някъде, все пак — отвърна той. — Беше му дошло до гуша от положението му в Ребма, изпитваше противоречиви чувства към Амбър, млад, свободен и току-що сдобил се със силата си чрез Лабиринта. Искаше да се махне, да види нови неща, да пътува през Сенките — както и ние самите искахме. Бях го взел със себе си в Авалон веднъж, когато още беше малко момче, за да може да се поразходи върху твърда земя през лятото, да го науча да язди, да види жътвата. Когато изведнъж се оказал в състояние само за миг да отиде, където си пожелае, възможността му за избор е била все още доста ограничена, свеждала се до няколко места, които познавал. Вярно, би могъл да си представи за миг някакво място и да се озове там — сътворявайки го, като че ли винаги е съществувало. Но той все пак знаел, че все още има много неща да учи, за да осигури безопасността си в Сенките. Така че избрал да дойде при мен, да ме помоли да го науча. И аз го направих. Прекара по-голямата част от годината тук, при мен. Научих го да се бие, научих го как да използва Фигурите и Сенките, посветих го във всички онези неща, които един амбърит трябва да знае, за да оцелее.

— Защо си направил всичко това? — попита Рандъм.

— Някой все трябваше да го направи. Той дойде при мен, така че трябваше аз да го сторя — отвърна Бенедикт. — Не, че не бях силно привързан към момчето, напротив — добави той.