Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

— Каквото и да е! Всичко, което биха могли да си спомнят — нещо, изглеждало тогава съвсем маловажно, сега може да се окаже от огромно значение, като се има предвид онова, което вече знаем.

Бенедикт погледна към мен. Кимнах с глава.

— Може да язди Звездин, ако искаш да го заведеш дотам.

— Добре — отвърна Бенедикт и стана. — Ще взема коня си.

Той се извърна и се насочи към мястото, където бе вързан огромният жребец.

— Благодаря ти, Коруин — каза Рандъм.

— Ще ти позволя да ми направиш една услуга в отплата.

— Каква?

— Дай ми назаем Фигурата на Мартин.

— За какво ти е?

— Просто ми хрумна нещо. Прекалено сложно е, за да ти го обяснявам, щом искаш да тръгваш. Няма да има никаква вреда от него, все пак.

Той прехапа устни.

— Добре. Но си я искам обратно, когато си върнем.

— Естествено.

— Това ще ти помогне ли да го откриеш?

— Може би.

Рандъм ми подаде картата.

— Обратно в двореца ли се връщаш? — попита той.

— Да.

— Ще кажеш ли на Вайъли какво се е случило и къде съм отишъл? Тя ще се тревожи за мен.

— Разбира се. Ще й кажа.

— Ще се грижа добре за Звездин.

— Знам. На добър час.

— Благодаря.

Яздех Огнедишащ змей. Ганелон вървеше пеша. Той бе настоял. Движехме се по същия път, по който бях тръгнал да преследвам Дара в деня на битката. Заедно с наскорошните разкрития, този факт по всяка вероятност ме накара отново да се замисля за нея. Извадих чувствата си от праха на забравата и ги разгледах внимателно. Осъзнах, че въпреки игричките, които си бе играла с мен, убийствата, за които без съмнение бе осведомена или дори замесена, както и явно изявените й намерения по отношение на царството, тя все още ме привличаше и изпитвах нещо повече от просто чисто любопитство. Всъщност, не бях истински изненадан да открия това. Нещата бяха изглеждали горе-долу по същия начин и последния път, когато бях направил внезапна проверка в казармата на чувствата си. Тогава се почудих каква ли доза истина можеше да има в моите последни видения от изтеклата нощ, в които възможността, произходът й да води началото си от Бенедикт, бе вече установена. Наистина съществуваше физическа прилика и аз бях почти убеден в думите й. В призрачния град, естествено, сянката на Бенедикт бе признала за вярно всичко това, вдигайки новата си странна ръка в нейна защита…

— Какво смешно има? — попита Ганелон, както си вървеше от лявата ми страна.

— Ръката — отвърнах, — която попадна у мен в Тир-на Ногт. Тревожех се, че може да има някакво скрито значение, някаква непредсказуема сила на провидението, след като премина по този начин в нашия свят от мястото на загадките и сънищата. Но тя не изтрая дори и един ден. От ръката не остана и помен, когато Лабиринта унищожи Яго. Всичките вечерни видения просто се изпариха.

Ганелон си прочисти гърлото.

— Е, явно не е точно така, както ти смяташ — заяви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази причудлива ръка не беше в дисагите на Яго. Рандъм я натовари в твоите. В тези на Рандъм беше храната и след като се наядохме, той отново прибра съдовете в собствените си дисаги, но без ръката. Нямаше място.

— О — възкликнах аз. — Значи…

Ганелон кимна.

— Значи сега тя е при него — довърши мисълта ми той.

— Ръката, заедно с Бенедикт. По дяволите! Това никак не ми харесва. Тя се опита да ме убие. Никой досега не е бил нападан в Тир-на Ногт.

— Но Бенедикт… с Бенедикт всичко е наред. Той е на наша страна, дори и да имате някакви различия в момента. Не е ли така?

Не му отговорих.

Той протегна ръка и дръпна юздите на Огнедишащ змей. Конят спря. Ганелон се втренчи нагоре, изучавайки лицето ми.

— Коруин, какво се случи там горе, все пак? Какво научи?

Поколебах се. Всъщност, какво бях научил в небесния град? Никой не беше сигурен, когато ставаше въпрос за механизма, скрит зад виденията от Тир-на Ногт. Възможно бе, както понякога подозирахме, мястото просто да служеше за материализиране на нашите недоизречени страхове и желания, смесвайки ги вероятно с несъзнателните ни догадки. Да споделиш с някого заключенията си и основаващите се върху логиката предположения бе съвсем различно нещо. Но подозренията, породени от нещо неизвестно, сякаш е по-добре да задържиш за себе си, а не да ги разгласяваш. Въпреки че тази ръка беше достатъчно солидно доказателство…

— Казах ти вече, отсякох ръката от призрака на Бенедикт. Явно сме се били.

— Виждаш това като предзнаменование, че ти и Бенедикт евентуално ще се скарате?