Роджър Зелазни - Ръката на Оберон

— Рандъм, май ми хрумна нещо — казах аз.

— Какво?

— Точно след като Бранд бе намушкан — започнах аз, — когато всички се събрахме във всекидневната, спомняш ли си, че разговорът се обърна към Мартин?

— Да. Нищо ново не излезе наяве.

— Разполагах с нещо, което можех да добавя тогава, но се въздържах, защото всички бяхме там. А също така и защото исках да го обсъдя на четири очи със засегнатата страна.

— Кой?

— Бенедикт.

— Бенедикт? Какво общо има той с Мартин?

— Не знам. Затова и предпочетох да го запазя в тайна, докато бъда наясно. Освен всичко друго, източникът ми на информация щеше да го накара да избухне.

— Продължавай.

— Дара. Бенедикт винаги ужасно се вбесява, щом спомена името й, но въпреки това доста от нещата, които ми бе казала, се оказаха верни — например, пътуването на Джулиан и Жерар по черния път, раняването им, престоят им в Авалон. Бенедикт призна че всичко това се е случило наистина.

— Какво ти е казала за Мартин?

Да, какво всъщност. Как точно да му го кажа, без да издам работата с Бранд…? Дара бе споменала, че преди доста години Бранд многократно посещавал Бенедикт в Авалон. Разликата във времето между Амбър и Авалон е такава, че бе твърде вероятно, като се замислих за това сега, визитите да съвпадат с периода, когато Бранд толкова активно е търсел сведения за Мартин. Чудех се, какво ли е продължило да го привлича там, след като той и Бенедикт никога не са били особено близки.

— Само, че Бенедикт е имал гост на име Мартин и тя мислела, че той е от Амбър — излъгах аз.

— Кога?

— Преди известно време. Не съм съвсем сигурен.

— Защо не си ми казал това по-рано.

— Не е кой знае какво и освен това ти не даваше признаци да си много загрижен за Мартин.

Рандъм измести погледа си към грифона, свит и гукащ от дясната ми страна, после кимна.

— Вече съм загрижен — отвърна той. — Нещата се промениха. Ако все още е жив, бих искал да се запозная с него. Ако ли пък не…

— Добре — отвърнах аз. — Най-добрият начин да разберем едното или другото, е като измислим как да се приберем у дома. Вярвам, че видяхме онова, което трябваше да видим и бих желал да се махна оттук.

— Помислих за това — отвърна той — и ми хрумна, че по всяка вероятност бихме могли да използваме Лабиринта за тази цел. Просто се насочваме към центъра и се прехвърляме обратно.

— Да минем през петното? — попитах аз.

— Защо не? Ганелон вече опита и нищо не му стана.

— Секунда само — намеси се Ганелон. — Не съм казвал, че беше лесно и съм сигурен, че няма да можете да принудите конете да минат оттам.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Спомняш ли си мястото, на което пресякохме черния път тогава, когато бягахме от Авалон?

— Разбира се.

— Е, онова което усетих, когато взимах обратно картата и кинжала, беше подобно на безпокойството, което ни обзе тогава. Това бе една от причините, поради които тичах като луд. Бих предпочел да опитаме отново Фигурите, имайки предвид теорията си, че това място съответства на Амбър.

Кимнах.

— Добре. Все пак можем да опитаме да улесним възможно най-много прехвърлянето си. Нека първо да приберем конете.

Направихме го и докато го правехме, разбрахме точната дължина на каишката на грифона. Звярът бе принуден да спре на около трийсетина метра от отвора на пещерата и незабавно започна да кряска жаловито. Това не ни улесни в опитите ни да укротим конете, но ми хрумна нещо странно, което обаче реших да запазя за себе си.

Веднага щом успяхме да овладеем нещата, Рандъм намери Фигурите си, а и аз извадих моите.

— Да опитаме с Бенедикт — предложи той.

— Добре. Вече можем.

Забелязах веднага, че картите отново са станали студени, добър знак. Изрових тази на Бенедикт и започнах да се подготвям. До мен Рандъм направи същото.

Връзката бе осъществена почти незабавно.

— Какво става? — попита Бенедикт, погледът му премина първо през Ганелон, после през Рандъм и конете и най-накрая срещна моя.

— Ще ни пренесеш ли? — попитах аз.

— И конете ли?

— И тях.

— Хайде, идвайте.

Той протегна ръка и аз я докоснах. Всички се насочихме към него. Няколко мига по-късно стояхме заедно с Бенедикт на високо, каменисто място. Мразовит вятър развяваше дрехите ни. Слънцето на Амбър бе преминало зенита сред едно изпълнено с облаци небе.

Бенедикт бе облечен в пристегнат кожен жакет, носеше кожени гамаши. Ризата му беше бледо жълта. Оранжева пелерина прикриваше онова, което бе останало от дясната му ръка. Той стисна продълговатата си челюст и се втренчи надолу към мен.