Роджър Зелазни: Ръката на Оберон

През следващия ден не правих нищо, привидно за да се подготвя за посещението си в Тир-на Ногт, а всъщност за да си подсигуря допълнително време, през което да се възстановя от раната си. Но все пак трябваше да спазя обичая. И така, онази нощ наистина се отправих към небесния град. Горе се натъкнах на объркваща сбирка от знаци и предзнаменования, които по всяка вероятност не означаваха нищо, а от призрака на моя брат Бенедикт се сдобих и с една странна механична ръка.

Когато се завърнах от това пътешествие в небето, преди отново да поемем през Колвир към къщи, с Рандъм и Ганелон закусихме. Бавно, напълно озадачаващо, местността около нас започна да се променя. Сякаш вървяхме през Сенките, нещо почти невъзможно, толкова близо до Амбър. Когато стигнахме до това заключение, се опитахме да променим пътя си, но нито аз, нито Рандъм бяхме в състояние да въздействаме върху променящата се гледка. Точно тогава пред погледите ни се появи еднорогът. Изглежда искаше да го последваме. Така и направихме.

Той ни преведе през калейдоскопна поредица от промени, докато накрая не се озовахме на това място, където вече ни бе изоставил сами да си блъскаме главите. Сега, когато събитията в своята последователност се бяха претърколили през главата ми, в периферията си умът ми се раздвижи, проби си път нататък и се върна към онова, което Рандъм току-що бе казал. Усетих, че отново съм крачка пред него. Не знаех за колко дълго щеше да се запази това състояние на нещата, но осъзнах къде бях виждал произведения на същата ръка, която бе пресъздала прободената Фигура.

Бранд често рисуваше, когато изпаднеше в някой от неговите меланхолични периоди и аз се сетих за предпочитаната от него техника, докато си спомнях платно след платно всичко, което бе потъмнявал или изсветлявал. Към това можеше да се прибави и кампанията му от преди години да събира спомени и описания на Мартин от всеки, който го бе познавал. Тъй като Рандъм още не бе разпознал стила му, запитах се колко ли време щеше да мине, преди да се досети, както аз самият току-що бях направил, за евентуалния краен резултат от събираната от Бранд информация. Дори и неговата ръка да не бе забила кинжала, Бранд бе замесен в това чрез създаване на средството за покушение. Познавах Рандъм достатъчно добре, за да съм наясно, че наистина щеше да направи онова, което бе казал. Щеше да се опита да убие Бранд, веднага щом видеше връзката. Ставаше повече от неприятно.

Това нямаше нищо общо с факта, че Бранд по всяка вероятност ми бе спасил живота. Смятах, че съм си уредил сметките с него, като го измъкнах от онази проклета кула. Не. Онова, което ме накара да потърся начин да заблудя Рандъм или поне да го забавя, не беше нито признателност, нито проява на някакви братски чувства. Подтикна ме просто голият, безпристрастен факт, че имах нужда от Бранд. Той самият знаеше това. Моята причина да го спася бе не по-малко подчинена на общото благо, отколкото неговата, когато ме е изтеглил от езерото. Бранд притежаваше нещо, от което сега имах нужда: познания. Той веднага бе осъзнал това и ги бе разпределил на малки дажби — като се надяваше така да откупи живота си.

— Наистина виждам приликата — отвърнах на Рандъм, — и може би наистина си прав за онова, което се е случило.

— Естествено, че съм прав.

— Всъщност, картата е била промушена — добавих аз.

— Явно. Не…

— Значи не е бил пренесен тук чрез Фигурата. Онзи, който го е извършил, е установил контакт, но не е успял да го убеди да премине.

— Е, и? Контактът е бил усилен до точката на достатъчна плътност и близост, така че въпреки всичко е бил в състояние да го намушка. По всяка вероятност дори го е блокирал със силата на волята си и го е задържал на мястото, където се е проляла кръвта. Момчето вероятно не е имало кой знае какъв опит с Фигурите.

— Може и да си прав, а може и да не си — отвърнах аз. — Луела или Мойри сигурно ще могат да ни разкажат какво точно е знаел за Фигурите. Но аз предполагам, че има вероятност контактът да е бил разрушен, преди да е настъпила смъртта. Ако е наследил твоите възстановителни способности, трябва да е оцелял.

— Трябва! Не са ми нужни празни догадки! Искам отговори!

Опитах се мислено да претегля нещата. Бях убеден, че знам нещо, което той не знае, но източникът ми не беше най-надеждният. Освен това предпочитах да премълча евентуалната възможност, тъй като не бях имал шанс да я обсъдя с Бенедикт. От друга страна, Мартин беше син на Рандъм, а аз исках да отвлека вниманието му от Бранд.