Роджър Зелазни - Царството на Хаоса

Рандъм вдигна рамене и си сипа още вино.

— Може би ще ни каже, когато се върне. Ти не си получил някакви специални нареждания, нали?

— Само да стоя и да чакам. А ти?

Той поклати глава.

— На мен ми каза, че като му дойде времето, ще разбера. Поне се е разбрал с Джулиан, казал му е да държи отредите си в пълна готовност.

— Оо? Те не са ли в Ардън?

Рандъм кимна.

— Кога е наредил това? — поинтересувах се аз.

— След като ти си тръгна. Прехвърли Джулиан тук с неговата Фигура, за да му даде нареждания и после двамата заедно потеглиха на коне. Чух татко да казва, че донякъде ще язди с него.

— По източния склон на Колвир ли тръгнаха?

— Да. Аз ги изпратих.

— Интересно. Какво още съм пропуснал?

Той се размърда в стола си.

— Това, което ме тревожи. След като татко се качи на коня и махна за довиждане, изведнъж се обърна към мен и каза: „Дръж Мартин под око.“

— И нищо повече?

— Нищо. Но докато го казваше, се смееше.

— Просто естествено подозрение към новодошлия, предполагам.

— Тогава защо се смееше?

— Предавам се.

Отрязах си парче сирене и го изядох.

— Може да се окаже, обаче — продължих след това, — че идеята не е лоша. Нищо чудно да не го е казал от подозрителност. Възможно е да смята, че Мартин има нужда да бъде защитен от нещо. Или пък и двете. Или нито едното. Знаеш го какъв е понякога.

Рандъм се изправи.

— Не бях помислил за тази възможност. Ела с мен сега, а? Цяла сутрин седиш тук, горе.

— Добре. — Станах и пристегнах Грейсуондир. — Къде е Мартин, между другото?

— Оставих го на първия етаж. Разговаряше с Жерар.

— Значи е в добри ръце. Жерар тук ли ще остане или ще се върне при флота?

— Не знам. Той не желае да обсъжда дадените му нареждания.

Излязохме от библиотеката и се запътихме към стълбището.

Докато слизахме, долових отдолу неясен шум и ускорих крачка.

Погледнах над перилата и видях при входа на тронната зала групичка стражи, сред които се извисяваше едрата фигура на Жерар. Всички бяха обърнати с гръб към нас. Прескочих наведнъж последните няколко стъпала. Рандъм беше недалеч зад мен.

Запробивах си път.

— Какво става, Жерар? — попитах.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна той. — Виж сам. Но не може да се влезе.

Жерар се дръпна встрани и аз направих крачка напред. После още една. И толкова. Сякаш се сблъсках с леко еластична и напълно невидима стена. А зад нея видях гледка, която стегна спомените и чувствата ми на възел. Вкамених се, страхът ме хвана за гърлото и обездвижи ръцете ми. Това не беше някакъв мръсен номер.

Мартин, усмихнат, все още държеше в лявата си ръка някаква Фигура, а Бенедикт — очевидно наскоро повикан — стоеше пред него. Наблизо, върху по-високата част от пода, до трона, се намираше някакво момиче, което беше с гръб към нас. Изглежда двамата мъже разговаряха, но не можех да чуя думите.

Накрая Бенедикт се обърна и като че ли каза нещо на момичето. След малко тя сякаш му отговори. Мартин се отдръпна и мина от лявата й страна. Докато момичето говореше, Бенедикт също се качи горе. Тогава успях да видя лицето й. Те продължаваха да разговарят.

— Момичето ми се вижда някак познато — обади се Жерар, който бе пристъпил напред и сега стоеше до мен.

— Може да си я мернал, когато мина покрай нас в деня, в който умря Ерик — предположих аз. — Това е Дара.

Чух го как рязко си пое дъх.

— Дара! — възкликна той. — Значи ти… — гласът му заглъхна.

— Не съм лъгал. Тя съществува.

— Мартин! — извика Рандъм, който се бе приближил от дясната ми страна. — Мартин! Какво става?

Не последва отговор.

— Мисля, че не може да те чуе — рече Жерар. — Изглежда тази бариера ни изолира напълно.

Рандъм се опита да мине със сила напред, ръцете му заблъскаха нещо невидимо.

— Хайде всички заедно да го бутнем — предложи той.

Пак тръгнах напред. Жерар също натисна невидимата стена с цялата си тежест.

След около половин минута без никакъв успех, аз се отказах.

— Няма смисъл. Не можем да минем.

— Каква е тази проклетия? — попита Рандъм. — Какво ни спира…

Имах известни подозрения — нищо повече, обаче — за това какво ставаше, може би. И то само, защото сцената ми се струваше смътно позната. Ала сега… Сега посегнах към ножницата, за да се уверя, че Грейсуондир е още там.

Там беше.

Тогава как можех да си обясня присъствието на неповторимия ми меч, с ясно различимата резба по острието, увиснал във въздуха там, където изведнъж се бе появил, без нищо да го държи, съвсем близо до трона, с връх, който едва докосваше гърлото на Дара?