Роджър Зелазни - Царството на Хаоса

— Защо?

— Това беше капан, който бях заложил за теб и може би един вид изпитание. Исках да бъда с теб, когато се изправиш срещу силите на Хаоса. Освен това исках и да попътувам с теб известно време.

— Изпитание ли? За какво си ме изпитвал? И защо ти е било да пътуваш с мен?

— Не можеш ли да се досетиш? От толкова отдавна ви наблюдавам. Не съм обявил никого за престолонаследник. Нарочно оставях въпроса нерешен. Всички вие достатъчно приличате на мен, за да съм сигурен, че в мига, в който назова някого от вас, ще подпиша неговата или нейната смъртна присъда. Не. Умишлено оставих нещата такива до самия край. Ала сега вече съм решил. Това ще бъдеш ти.

— Там, в Лорейн, ти за малко влезе във връзка с мен, като използва собствения си образ. Тогава ми каза да взема трона. Ако решението ти датира от онзи момент, защо бе нужно да продължаваш с маскарада?

— Но аз не бях решил още. Просто гледах да те поощря, за да продължиш. Страхувах се да не би прекалено силно да се привържеш към онова момиче и страната му. Когато излезе като герой от Черния кръг, можеше да решиш да се установиш и да останеш там. Исках да ти внуша мисъл, която да те подтиква да продължиш пътуването си.

Умълчах се задълго. Бяхме изминали доста голямо разстояние около Лабиринта.

— Има едно нещо, което трябва да знам — заявих накрая аз. — Преди да дойда тук, разговарях с Дара, която се стреми да изчисти петното от името си пред нас…

— То вече е чисто — прекъсна ме Оберон. — Аз съм го изчистил.

Поклатих неубедено глава.

— Въздържах се и не я обвиних в нещо, за което си мисля от доста време насам. Но имам съвсем основателна причина да смятам, че не може да й се вярва, въпреки нейните протести и твоето поръчителство. Две причини, всъщност.

— Знам, Коруин. Ала тя не е убила слугите на Бенедикт, за да завоюва позицията си в неговата къща. Това направих аз, за да осигуря достъпа й до теб точно в необходимия момент.

— Ти? Ти си участвал в целия й заговор? Защо?

— Тя ще ти бъде добра кралица, синко. Кръвта на Хаоса е силна. Време беше за ново вливане. Ще получиш трона вече осигурен с наследник. Докато настъпи моментът Мерлин да те смени, той отдавна ще е забравил възпитанието на Хаоса.

Обиколили бяхме целия Лабиринт до мястото на черното петно. Спрях. Примижах и започнах да го изучавам.

— Смяташ, че това нещо ще те убие? — попитах накрая аз.

— Знам, че ще го направи.

— Ти не си се поколебал да убиеш невинни хора, за да ме манипулираш. И все пак си готов да жертваш живота си за кралството.

Вдигнах поглед към него.

— Моите собствени ръце също не са чисти — казах — и аз определено не мога да си позволя да те съдя. Ала преди малко, когато се подготвях да тръгна през Лабиринта, си помислих колко много са се променили чувствата ми — към Ерик и към трона. Предполагам, че постъпваш така, защото ти го повелява дългът. Аз също усещам сега своя дълг към Амбър, към трона. Дори нещо повече, всъщност. Много повече, както осъзнах тогава. Но осъзнах и нещо друго, нещо, което дългът не изисква от мен. Не знам кога или как е станало това, но аз вече не желая трона, татко. Извинявай, ако ти обърквам плановете, ала не искам да бъда крал на Амбър. Съжалявам.

Извърнах поглед и се загледах пак в петното. Чух Оберон да въздъхва.

— Сега смятам да те изпратя у дома — заговори той. — Оседлай коня си и вземи със себе си провизии. Отиди някъде извън града — където и да е, стига да е усамотено.

— Гробницата ми?

Татко изсумтя и леко се подсмихна.

— Става. Иди там и чакай да чуеш волята ми. Трябва да помисля.

Изправих се. Той се пресегна и постави дясната си ръка на рамото ми. Рубина пулсираше. Оберон се взря в очите ми.

— Никой не може да има всичко, което иска, по начина, по който го иска — каза той.

И последва ефект на отдалечаване — нещо като усещането при Фигурите, само че в обратна посока. Долових гласове и след миг видях около себе си помещението, което бях напуснал. Бенедикт, Жерар, Рандъм и Дара още се намираха там. Почувствах как татко пусна рамото ми. После него го нямаше, а аз отново стоях сред всички тях.

— Какво става? — попита Рандъм. — Видяхме татко да те връща. Между другото, как го прави този номер?

— Не знам — отвърнах аз. — Но той потвърди казаното от Дара. Дал й е пръстена и нареждането.

— Защо? — поинтересува се Жерар.

— Искал да се научим да й вярваме.

Бенедикт стана.

— Тогава аз отивам да изпълня, каквото ми е наредено.

— Оберон иска да ги нападнеш, а после да отстъпиш — обади се Дара. — След това е необходимо само да ги удържаш.