Роджър Зелазни - Царството на Хаоса

— В Царството на хаоса. Знаеш ли пътя?

— На теория. Никога не съм минавал разстоянието на кон.

Той бавно кимна.

— Потегляй тогава. Искам да създадеш колкото е възможно по-голяма разлика в скоростта на протичане на времето между това място и теб.

— Добре — съгласих се аз, — ала нищо не разбирам.

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Но има и по-лесен начин — взех да протестирам аз. — Мога да стигна там по-бързо и с много по-малко проблеми, ако просто се свържа с Бенедикт и го накарам да ме пренесе.

— Не върши работа — възрази татко. — Необходимо е да минеш по дългия път, защото ще носиш нещо, което ще ти бъде предадено по време на пътуването.

— Предадено ли? Как?

Той вдигна ръка и погали перата на червената птица.

— С този твой приятел. Той не би могъл да прелети целия път до Хаоса… навреме.

— Какво ще ми донесе той?

— Рубина. Съмнявам се, че ще съм в състояние да го прехвърля сам, когато свърша с онова, което трябва да направя с него. А силата му може да ни е от полза там.

— Разбирам — рекох. — И все пак не виждам защо е нужно да яздя по целия път. Мога да се прехвърля с Фигурите, след като получа камъка.

— Опасявам се, че няма да можеш. Приключа ли веднъж с това, което трябва да бъде направено тук, за определен период от време Фигурите ще станат неизползваеми.

— Защо?

— Защото цялата структура на съществуванието ще претърпи изменения. Тръгвай сега, дявол да го вземе! Мятай се на коня си и потегляй!

Останах загледан в него още миг.

— Татко, няма ли друг начин?

Той просто поклати отрицателно глава и вдигна ръка. Започна да избледнява.

— Сбогом.

Обърнах се и яхнах коня. Имаше още какво да се каже, но беше твърде късно. Насочих Звездин към пътеката, която щеше да ме отведе на юг.

Макар че татко умееше да борави със Сенките и навръх Колвир, аз никога не съм го можел. Нужно ми бе доста да се отдалеча от Амбър, за да започна промените.

И все пак, като знаех, че това е възможно, реших, че трябва да опитам. И така, докато се спусках към Гарнат по голия камънак през скалистите проходи, в които виеше вятърът, аз посегнах мислено към самата тъкан на пространството около мен.

…Малка групичка сини цветя, щом заобиколих каменистото възвишение. Усетих да ме обзема вълнение при вида им, защото те бяха скромен плод на моите усилия. Продължих да налагам волята си над света, който се разкриваше след всеки нов завой.

Сянка на триъгълен къс скала върху пътеката… Леко усилване на вятъра…

Някои от по-дребните промени наистина ставаха. Обратен завой на пътеката… Цепнатина в почвата… Старо птиче гнездо, високо на скалистия склон… Още сини цветя…

Защо не? Дърво… Още едно…

Усещах как силата струи в мен и продължавах да правя промени.

В този момент ми хрумна нещо, свързано с новооткритата ми способност. Възможно бе досега да са ме възпирали от подобно манипулиране чисто психологически причини. До неотдавна смятах, че Амбър е единствената, неизменна реалност, от която получават формата си всички Сенки. Сега съзнавах, че Амбър е просто първата Сянка, а онова място, на което се намираше баща ми, представляваше истинската реалност. Следователно, макар че голямата близост правеше по-трудно налагането на промени тук, това съвсем не беше невъзможно. И все пак, ако обстоятелствата бяха други, щях да си спестя усилията, докато стигнех до по-отдалечено и по-лесно за въздействие място.

Ала сега беше наложително да бързам. Трябваше да се напрегна, да дам всичко от себе си, за да изпълня волята на баща ми.

Когато стигнах до пътеката, която водеше по южния склон на Колвир, местността около мен вече се бе променила. Огледах редицата полегати сипеи, които заместваха обичайните стръмни откоси покрай пътя. Навлизах в земите на Сенките.

Черният път продължаваше да се простира като тъмен белег от лявата ми страна, но тази долина Гарнат, която прорязваше, беше в малко по-добро състояние от толкова добре познатата ми досега. Очертанията й бяха по-меки, тъй като на места зеленината навлизаше по-навътре сред мъртвата пустош. Сякаш проклятието ми над земята бе започнало да отслабва. Илюзорно усещане, разбира се, защото това всъщност вече не беше точно моят Амбър. Но — Съжалявам, че взех участие в тази злина — обърнах се мислено към всичко наоколо, почти като в молитва. — Сега съм тръгнал да опитвам да поправя стореното. Прости ми, о, дух на това място. Очите ми потърсиха Горичката на еднорога, но тя беше прекалено далече на запад, прикрита с твърде много дървета, за да мога дори да зърна свещената полянка.