Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

— Доста висока. Това ще са двама големи късметлии.

— Да.

— Но отнесено към това, което правехме по времето, когато корабът ги качи…

Трилиън набра цифрите. Получи се едно към две на степен безброй минус едно (абсурдно число, което има условно значение единствено в невероятностната физика).

— … е твърде ниско — продължи мисълта си Зейфод с леко подсвиркване.

— Да — съгласи се Трилиън и го погледна въпросително.

Това е вече цяла камара невероятност, която трудно може да се обясни. Ако направим една сметчици, ще се получи доста невероятен резултат.

Зейфод се опита да направи някакви изчисления, задраска ги и хвърли молива.

— По дяволите, не мога да го сметна.

— И сега какво?

От яд Зейфод блъсна двете си глави една в друга и заскърца със зъби.

— Окей — каза той. — Компютър!

Говорните центрове отново се задействуваха.

— О, здравейте — каза компютърът и продължи да изхвърля лентички. — Моето единствено желание е да направя деня ви приятен, много приятен, много, много приятен…

— Добре, разбрах, а сега млъкни и направи едни изчисления.

— Готово — избърбори компютърът. — Искате да получите векторна вероятност въз основа на…

— Невероятностни данни, да.

— Чудесно — продължи компютърът. — Чуйте сега един интересен факт. Минавало ли ви е през ум, че животът на повечето хора е зависим от телефонни номера?

Полека-лека едно от лицата на Зейфод бе обхванато от болезнено изражение, което постепенно се разнесе и по второто.

— Ти да не си откачил нещо? — попита той.

— Аз не, ама вие ще откачите, като ви кажа, че…

Трилиън шумно си пое дъх. Задращи по клавишите на монитора, следящ за курса на невероятностния полет.

— Телефонен номер ли? — каза тя. — Онова чудо ТЕЛЕФОНЕН НОМЕР ли каза?

По екрана пробягаха светещи цифри.

От учтивост компютърът бе запазил мълчание, но сега продължи:

— Исках да кажа, че…

— Благодаря, няма нужда — прекъсна го Трилиън.

— Слушай, какво значи това? — попита Зейфод.

— Не знам — отвърна Трилиън, — но двамата пришълци се намират пред мостика заедно с онзи нещастен робот. Можем ли да ги видим на някой монитор?

Марвин продължаваше да се тътри по коридора и да се вайка.

— … и освен това чувствам страшни болки във всички диоди от лявата ми страна…

— Не думай — каза Артър мрачно, крачейки до него. — Наистина ли?

— О, да! — каза Марвин. — Откога им викам да ги сменят, ама кой да те чуе.

— Мога да си представя.

Откъм Форд се чуваха неопределени подсвирквания и хъмкания.

— Виж ти, виж ти — повтаряше си той, — Зейфод Бийблброкс…

Внезапно Марвин спря и вдигна ръка.

— Нали разбрахте какво се случи току-що?

— Не, какво? — попита Артър, макар че никак не му се щеше да знае.

— Стигнахме до още една от онези врати.

В стената на коридора се виждаше вградена плъзгаща се врата. Марвин я огледа подозрително.

— Добре де — каза Форд нетърпеливо, — няма ли да влезем?

— НЯМА ЛИ ДА ВЛЕЗЕМ? — изимитира го Марвин. — Да, ще влезем. Това тук е входът към мостика. Наредено ми е да ви заведа на мостика. Никак няма да се учудя, ако това се окаже най-голямото изпитание за интелектуалните ми способности днес.

Бавно, с огромно отвращение пристъпи към вратата, подобно на ловец, дебнещ жертвата си. Изведнъж тя се плъзна и отвори.

— Благодаря ви — каза тя — за това, че ощастливихте една най-обикновена врата.

Дълбоко в гърлото на Марвин заскърцаха зъбчатки.

— Интересно защо — поде той с гробовен глас — точно когато си мислиш, че е невъзможно животът ти да стане по-непоносим, изведнъж се оказва, че е възможно.

Промъкна се с мъка през вратата и остави Форд и Артър да се гледат учудено и да свиват рамене. Отвътре се чу гласът на Марвин.

— Предполагам, че сега ще поискате да видите пришълците — каза той. — Ами аз какво да правя? Да седна в оня ъгъл и да ръждясам или предпочитате да се разпадна, тъй както съм застанал прав?

— Благодаря, Марвин. Би ли ги поканил да влязат? — чу се друг глас.

Артър погледна към Форд и се изненада, като видя, че се смее.

— Какво…?

— Шшшшт! — каза Форд. — Хайде да влизаме.

Прекрачи прага и влезе вътре.

Артър го последва доста неспокойно и с изумление видя един човек, отпуснал се дълбоко в креслото си и вдигнал крака върху пулта за управление, да чопли с лявата си ръка зъбите на дясностоящата си глава. Дясностоящата глава изглеждаше напълно погълната от тази задача, но лявостоящата бе разцъфнала в широка, ведра, безгрижна усмивка. Броят на нещата, които Артър не можеше да повярва, че вижда, ставаше застрашително голям. Долната му челюст се отпусна и известно време остана така.