Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

— Искаш да получиш информация за вогоните, набирам това име ей по този начин — пръстите му докоснаха още няколко копчета — ето ти я.

Думите ПЪТНОСТРОИТЕЛНА ФЛОТИЛИЯ НА ВОГОНИТЕ се изписаха на екрана със зелени букви.

Форд натисна едно голямо червено копче непосредствено под екрана и по него заподскачаха някакви думи. Едновременно с това книгата започна да изчита текста с тих, спокоен, равномерен глас.

Тя каза следното:

„Пътностроителна флотилия на вогоните. В случай че желаете някой вогон да ви вземе на стоп, нашият съвет е — забравете го. Те са една от най-неприятните раси в Галактиката — не толкова зли, колкото проклети, дребнави, досадни и коравосърдечни. И пръста си не биха помръднали, за да спасят собствената си баба от кръвожадния звяр Бъкблатер от Траал, ако за това няма заповед в три подписани екземпляра, получена, върната, обжалвана, загубена, намерена, разследвана, отново загубена и накрая заровена в мек торф в продължение на три месеца и преработена в подпалки за огън.

Най-ефикасният начин да получиш нещо за пиене от вогон е, като си напъхаш пръста дълбого в гърлото му, а най-лесно можеш да го раздразниш, като поднесеш баба му за закуска на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал.

За нищо на света не позволявайте на някой вогон да ви чете стиховете си.“

Артър премигна озадачено.

— Каква странна книга! Тогава как успяхме да се качим?

— Ами работата е в това — каза Форд, като напъха книгата обратво в калъфката, — че вече е остаряла. Сега събирам информация за новото допълнено издание и едно от нещата, които ще трябва да добавя, е това, че понастоящем вогоните наемат за готвачи дентрасите и това ни отваря една доста полезна малка вратичка.

Болезнена гримаса премина през лицето на Артър.

— Но кои са дентрасите? — попита той.

— Големи симпатяги — отвърна Форд. — Те са най, ама наистина най-добрите готвачи и най-големите майстори на коктейли и от нищо друго не се интересуват. И с удоволствие помагат на стопаджиите да се качат на борда — отчасти, защото им е приятна компанията им, но най-вече защото това дразни вогоните. Точно такива неща е нужно да знаеш, ако си беден стопаджия и желаеш да видиш чудесата на Вселената за по-малко от трийсет алтериански долара на ден. Ето в това се състои моята работа. Интересно, нали?

Артър имаше объркан вид.

— Звучи страшно интересно — каза той и се намръщи към един от другите дюшеци.

— За съжаление бях принуден да остана на Земята доста повече, отколкото възнамерявах — каза Форд. — Пристигнах за седмица, а останах петнайсет години.

— Не ми е ясно как изобщо се добра дотам.

— Много лесно — едно типче ме взе на стоп.

— Типче ли?

— Да.

— Ами какво е…?

— Типче ли? Това са най-често богати хлапаци, които се чудят какво да правят. Обикалят Галактиката и търсят планети, които все още не са установили контакт с чужда цивилизация, за да ги бъзикат.

— Бъзикат ли? — Артър започна да подозира, че на Форд му доставя удоволствие да прави живота му по-труден.

— Да — отвърна Форд, — бъзикат ги. Избират си някое отдалечено място, приземяват се пред някой нищо неподозиращ нещастник, на когото никой никога няма да повярва, и започват да се разхождат пред него, като се перчат с глупавите антени на главите си и издават бипкащи звуци. Наистина се държат като деца.

Форд се излегна върху дюшека с ръце под главата и придоби вбесяващо доволен от себе си вид.

— Форд — каза Артър, — не знам дали въпросът ми няма да ти прозвучи глупаво, но аз какво правя тука?

— Ами това вече го знаеш — каза Форд. — Спасих те от Земята.

— А със Земята какво стана?

— О, унищожена е.

— Така ли — изрече Артър с равен глас.

— Да. Просто се изпари в космоса.

— Виж какво — каза Артър, — не ми е много приятно да чуя това.

Форд се намръщи и като че ли се замисли над думите на Артър.

— Да, разбирам — изрече той накрая.

— Разбираш ли! — извика Артър. — Нима разбираш!

Форд скочи на крака.

— Виж какво пише на книгата! — изсъска той настойчиво.

— Какво?

— БЕЗ ПАНИКА.

— Не съм се паникьосал!

— Паникьосваш се.

— Добре де, паникьосвам се. Какво друго ми остава?

— Просто тръгни с мене и се забавлявай. Галактиката е много интересно място. Пъхни тази рибка в ухото си.

— Моля? — каза Артър с доста учтив, както му се стори, тон.

Форд държеше в ръката си малко стъклено бурканче. Съвсем ясно се виждаше как в него се щура миниатюрна жълта рибка. Артър премигна няколко пъти. Много му се щеше поне едно нещо да си е на мястото, тъй че да може да се опре на него. Например щеше да е много по-спокоен, ако редом с долното бельо на дентрасите, камарите дюшеци от Скорншелъс и човека от Бетелгиус, който му подаваше тази малка жълта рибка и му предлагаше да си я сложи в ухото, ако редом с всичко това се намираше и едно най-обикновено пакетче грис. Но нищо подобно не се виждаше и затова той не се чувствуваше никак спокоен.