Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Ааа — закима духът доволно, — значи все пак си спомняш!

За момент спря да говори.

— Това е хубаво — каза той и шумът секна.

— Четиридесет и осем секунди — каза Форд.

Отново погледна часовника си и го почука. Вдигна глава.

— Хей, шумът спря — оповести той.

Едно дяволито пламъче заигра в студените малки очички на духа.

— За известно време забавих хода на времето — каза той, — само за малко, нали разбирате. Много ще ми е неприятно, ако не чуеш всичко, което имам да ти кажа.

— Не, ти чуй какво ще ти кажа аз, прозрачен стар прилеп такъв — каза Зейфод, като скочи от стола. — Първо, благодарности за това, че спря времето и т.н., отлично, чудесно, прекрасно, но, второ — никакви благодарности за проповедта, ясно ли е? Не знам каква е тази важна работа, която се очаква от мен да свърша, но ми се струва, че изобщо не се е предвиждало да зная. И това никак не ми харесва, ясно ли е? Старата ми личност знаеше. Старата ми личност чувстваше. Дотук добре. Само че старата ми личност чувстваше толкова силно, че започна да бърника в собствения си мозък — моя собствен мозък — и заключи частите, които знаят и чувстват, защото ако знаех и чувствах, нямаше да мога да го направя. Нямаше да мога да стана президент и нямаше да мога да открадна този кораб, което очевидно е най-важното.

Но тази моя стара личност взе че се самоуби, когато промени мозъка ми, нали така? Е добре, такова е било желанието й. Но това ново „аз“ си има свои собствени желания и по някаква странна случайност желае да не знае и никак не го е еня за тази голяма работа, каквато и да е тя. Само че тази моя стара личност се опита да продължи да се разпорежда с мен, оставяйки ми разпоредби в заключената част на моя мозък. Ама аз не искам да ги зная и не искам да ги слушам. Такова е моето желание. Не ще бъда ничия марионетка, особено пък на самия себе си.

Зейфод стовари юмрук върху масата, без да забелязва втрещените погледи, които бе привлякъл върху себе си.

— Старата ми личност е мъртва! — яростно продължи той. — Самоуби се! Мъртвите нямат право да се мотаят сред живите и да им се бъркат в живота!

— Но все пак ме повика да те спасявам — каза духът.

— Е — каза Зейфод, като отново седна, — това не е съвсем същото, нали така?

Ухили се безпомощно на Трилиън.

— Зейфод — отсече привидението, — единствената причина да си губя времето с тебе е, че бидейки мъртъв, нямам какво друго да правя с него.

— Добре де — каза Зейфод, — защо не ми кажеш каква е тази голяма тайна, пък да видим какво ще излезе.

— Зейфод, когато беше президент на Галактиката, на тебе ти беше ясно, както и на Йуудън Вранкс преди тебе, че президентът е едно нищо. Кръгла нула. Притулен нейде в неговата сянка, стои друг човек, същество, нещо, което държи върховната власт в ръцете си. Този човек, същество или нещо ти си длъжен да откриеш — човека, който направлява съдбините на тази Галактика и — както подозираме — на много други. Възможно е и на цялата Вселена.

— Защо?

— Защо ли? — възкликна изненаданият дух. — Как така защо? Я се огледай, момчето ми, и ми кажи дали нещо от това, което виждаш, ти харесва?

— Че какво му има?

Старият дух го изгледа гневно.

— Няма да споря с тебе. Просто ще вземеш този кораб, този кораб с невероятностен двигател и ще го отведеш там, където трябва. Ще го направиш. Не мисли, че можеш да избягаш от дълга си. Невероятностното поле те контролира, ти си в негова власт… Това пък какво е?

Застанал бе пред един от терминалите на Еди, бордовия компютър, и го почукваше с пръст. Зейфод му обясни.

— Какво прави в момента?

— Опитва се — каза Зейфод с учудващо самообладание — да направи чай.

— Това е хубаво — каза прадядо му, — одобрявам го. И така, Зейфод — каза той, като се обърна към него и го заплаши с пръст, — не знам дали наистина си способен да изпълниш с успех задачата си, но ми се струва, че нямаш друг избор. Аз обаче прекалено отдавна съм мъртъв и съм прекалено изморен, за да ме интересува всичко това, както едно време. Реших да ти помогна единствено защото ми е непоносима мисълта, че ще продължите да се мотаете тука — ти и твоите модерни приятели. Ясно?

— Да, много ти благодаря.

— А, да не забравя, Зейфод.

— Ъъъ, какво?

— Ако някой ден пак имаш нужда от помощ, нали разбираш, ако изпаднеш в беда и някой трябва да ти подаде ръка, за да те измъкне…

— Да?

— Моля те, не се колебай, а веднага върви по дяволите.

В разстояние на една секунда само се случиха следните неща: от ръцете на стария съсухрен дух по посока на компютъра се стрелна ярка светкавица; духът изчезна; мостикът се изпълни с гъст дим, а „Златно сърце“ направи неизвестно колко голям скок през измеренията на времето и пространството.