Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Артър изхвърли шестата чаша със същата течност.

— Слушай, автомат такъв — каза той — щом твърдиш, че можеш да синтезираш всички съществуващи питиета, защо ми пускаш все същата противна гадост?

— Високо хранителна и доставяща истинско удоволствие — изкъркори автоматът. — Пий и пей.

— Има отвратителен вкус!

— Ако това питие ви е доставило удоволствие, защо не го препоръчате на вашите приятели?

— Защото — каза Артър злъчно — искам да си ги запазя. Няма ли да разбереш най-сетне какво ти казвам? Това питие…

— Това питие — продължи автоматът с ласкав глас — е специално приготвено лично за вас, за да ви достави удоволствие и всички необходими хранителни вещества.

— Аха — каза Артър, — значи съм мазохист на диета, тъй ли?

— Пий и пей.

— О, я да млъкнеш.

— Това ли е всичко?

Артър реши да се предаде.

— Да — отвърна той.

Но след това си каза защо пък, по дяволите, трябва да се предавам.

— Не — каза той. — Слушай, не е никак трудно… Искам само една чаша чай. И ти ще ми я приготвиш. Сега мълчи и слушай.

Седна. Разказа на Синтезатора за Индия, разказа му за Китай, разказа му за Цейлон. Разказа му за листенцата, които съхнат на слънце. Разказа му за сребърните чайници. Разказа му за летните следобеди на моравата пред къщата. Разказа му за това, че млякото се сипва преди чая, за да не се пресече. Дори му разказа (накратко) историята на Източноиндийската компания.

— Това ли било? — отбеляза Синтезаторът, когато той свърши.

— Да — каза Артър, — точно това искам.

— Предпочиташ вкуса на изсушени листа, сварени във вода?

— Ъъъъ, да. С мляко.

— Издоено от крава?

— Е, предполагам, че и така може…

— Ще ми е нужна помощ за тази работа — каза автоматът със сериозен тон, веселите нотки бяха изчезнали от гласа му и сега явно говореше делово.

— Готов съм да ти помогна с каквото мога — каза Артър.

— Вече направи повече от достатъчно — заяви Синтезаторът.

После повика корабния компютър.

— Привет вам — поздрави корабният компютър.

Синтезаторът му обясни за чая. Компютърът се изуми, свърза логическите си вериги със Синтезатора и двамата заедно потънаха в мрачно мълчание.

Артър изчака да види какво ще стане, но нищо повече не се случи.

Тресна го веднъж, но пак нищо не се случи.

Накрая се предаде и се помъкна към мостика. Някъде в необятната космическа пустош „Златно сърце“ висеше неподвижно. Около него сияеха безбройните светлинки на Галактиката. А към него се плъзгаше бавно грозната жълта грамада на кораба на вогоните.

— Кой ще ми даде един чайник? — попита Артър, като се качи на мостика и в същия миг започна да се чуди защо Трилиън крещеше на компютъра да се обади, Форд го блъскаше с юмрук, а Зейфод го риташе, а също така защо на екрана се виждаше тази отвратителна жълта безформена маса. Остави на пода празната чашка, която бе взел със себе си, и отиде при тях.

— Хей? — каза той.

В същия миг Зейфод се хвърли към лъскавите мраморни плотове, в които бяха монтирани приборите, задействащи обикновения фотонен двигател. Щом ги докосна, те в миг се материализираха и той превключи на ръчно управление. Започна да блъска, да дърпа, да натиска и да ругае. Фотонният двигател се разтресе болезнено и отново млъкна.

— Случило ли се е нещо? — попита Артър.

— Ха, чухте ли го? — промърмори Зейфод, като скочи към приборите за ръчно управление на Безкрайно невероятностния двигател. — Маймунката проговори!

Невероятностният двигател издаде два немощни звука, а после и той млъкна.

— Ти си цяла находка, мой човек — каза Зейфод, като срита Невероятностния двигател, — говореща маймунка!

— Ако нещо те безпокои… — започна Артър.

— Вогоните! — кресна му Форд. — Нападат ни!

— Ами тогава какво правим тук? Да се махаме! — изломоти Артър.

— Не можем. Компютърът засече.

— Засече ли?

— Каза, че всичките му вериги са заети в момента. Цялата енергия на кораба отива за тях.

Форд се отдалечи от терминала на компютъра, изтри с ръкав челото си и се облегна морно на стената.

— Нищо не можем да направим — каза той.

После впери гневен поглед в празното пространство и прехапа устни.

Като ученик, дълго преди Земята да бъде разрушена, Артър играеше в училищния отбор по футбол. Не играеше никак добре и негов специалитет бяха головете, вкарани в собствената врата при особено важни срещи. В такива случаи винаги изпитваше странното чувство, че вратът му започва да гори, след това огънят пролазваше бавно към бузите му и сгряваше челото. Споменът за тревата и калта и цял куп подиграващи се момчета, които го замерват с нея, изведнъж изплува съвсем ясно в съзнанието му.