Дъглас Адамс - Почти безобидна

Изтича навън от колибата. Беше вечер. Смрачаваше се, и скоро щеше да се разрази буря. От Наслуки нямаше и следа. Не я видя никъде. Попита. Никой не знаеше къде е. Попита пак. Пак не знаеха къде е. Хората се прибираха по домовете си, защото бе късно. Надигаше се лек вятър, който вдигаше разни неща във въздуха и ги хвърляше наоколо с опасна небрежност.

Намери стария Трашбарг и го попита. Трашбарг го изгледа с каменно лице и след това вдигна ръка в посоката, която изпълваше Артър с ужас, поради което и с опасението, че е тръгнала точно натам.

Сега вече знаеше най-лошото. Беше отишла на мястото, на което бе сигурна, че той няма да я последва.

Вдигна очи към небето, което беше смръщено, на синкаво-черни ивици, и си помисли, че конниците на Апокалипсиса не биха се чувствали нелепо, ако решат да излязат от подобно небе. Изпълнен с тежки предчувствия, той тръгна по пътеката, която водеше към гората в съседната долина. Опита се да тича и в този момент закапаха първите тежки капки.

Наслуки стигна билото на хълма и погледна надолу, към следващата долина. Изкачването бе по-дълго и по-тежко, отколкото бе предполагала. Притесняваше се, че да тръгне през нощта не е най-добрата идея, но пък баща й през целия ден се навърташе около колибата и се мъчеше да се прави — или пред себе си, или пред нея, — че не пази пакета. Най-накрая му се наложи да отиде до ковачницата на Стриндър, за да поговори за ножовете. Наслуки се възползва от шанса си, грабна пакета и избяга.

Бе повече от ясно, че не би могла да го отвори в колибата или някъде из селото. Баща й щеше да я открие много скоро. Трябваше да отиде някъде, където той няма да я последва.

Можеше да спре там, където бе стигнала. Едва ли щеше да тръгне след нея, но дори и да го направеше, нямаше да успее да я открие нощем в гората, при това в дъжда.

През цялото време, докато се изкачваше, пакетът подскачаше под мишницата й. Беше приятно масивен — кутия, с квадратен капак, широка колкото лакътя й, дълбока колкото дланта й, пристегната в кафява хартия с хитро, новоизмислено самозавързващо се въженце. Когато го клатеше, не се чуваше дрънкане, но пък се усещаше, че тежестта възбуждащо е съсредоточена в центъра. След като беше стигнала чак дотук, тя изпита някакво задоволство, че не спря, а продължи нататък, в онова, което бе почти забранена зона — мястото, където се беше разбил корабът на баща й. Тя не знаеше какво точно означава „населен с духове“, но можеше и да е забавно да научи. Щеше да запази пакета за там.

Само че ставаше все по-тъмно. Все още не бе запалила малкото си електрическо фенерче, защото не искаше лъчът му да издаде къде се намира. Сега вече щеше да се наложи да го използва. И без това възвишението между двете долини щеше да скрива светлината.

Запали фенерчето. Почти в същия миг една светкавица раздра небето над долината, към която се спускаше, и я уплаши значително. Когато тъмнината отново я обгърна, гръмотевицата разтърси земята и Наслуки изведнъж се почувства малка и изоставена. Може би трябваше да спре и да отвори пакета тук? Или беше по-добре да се върне и да излезе отново на другия ден. Но това беше само моментно колебание. Знаеше, че тази вечер няма да се върне, предусещаше, че няма да се върне никога.

Продължи надолу по склона. Дъждът се усилваше. Едрите капки бяха започнали да падат от небето само преди няколко минути, а сега вече се изливаше истински порой и почвата под краката й ставаше хлъзгава.

Поне я утешаваше мисълта, че не друго, а дъждът свисти и фучи в клоните на дърветата. Пред нея изскачаха и се кокореха всевъзможни сенки. Все едно. Напред и надолу, с малкото фенерче в ръка.

Продължи забързано още десетина или петнадесет минути, мокра до кости и трепереща от студ, и някъде напред забеляза друга светлина. Беше много слаба и Наслуки не бе сигурна дали си я въобразява или не. Угаси фенерчето, за да види по-добре. В далечината напред наистина се долавяше някакво бледо сияние. Не можеше да се разбере какво е то. Запали отново фенерчето и продължи надолу.

Самата гора обаче беше доста странна. Не можеше да каже веднага защо й се струваше странна, но някак си не изглеждаше жизнена и здрава, като гора, очакваща пролетта. Дърветата бяха изкривени във всевъзможни зловещи посоки, а листата им имаха нездрав, попарен вид. На няколко пъти й се стори, че протягат клони към нея, за да я уловят, но това бе само илюзия, предизвикана от лъча на фенерчето й.

Изведнъж от едно дърво нещо падна пред нея. Наслуки отскочи уплашено назад, изпускайки и пакета, и фенерчето. Бързо извади подострения камък от джоба си и приклекна.