Керъл Кларк - Картината

Реган се надвеси да погледне.

— Има ли адрес?

Ида се почувства смазана, защото усети, че ползата от нея току-що се беше изпарила.

— Не, Реган, няма. Сега си спомням, че спомена нещо от сорта на това, че не знаел адреса и телефонния номер на мястото, където били отседнали.

— Никак не е изненадващо. Може ли да погледна етикетчето?

Ида й го подаде. Докато го разглеждаше, Реган потропваше с пръсти по бюрото.

— Имаше вечерна рокля и смокинг освен панталона?

— Да.

— Чудя се дали ще ходят на партито довечера. Това е най-значителното събитие в града — каза Реган. „Допълнено със скъпа картина, която ще е изложена,“ добави на ум.

Ида се намръщи, потънала дълбоко в мислите си.

— Иска ми се онзи следващият клиент да не беше дошъл веднага след него. Иначе щях да мога да си поговоря по-дълго. Не че беше от разговорливите, но нали разбираш какво искам да кажа. О! Той наистина каза, че му се налагало да я вземе вчера, защото не бил сигурен дали ще слиза до града днес, а му трябвала за четвъртък вечер. А това е тази вечер! Казах му, че ще направим всичко възможно, аз винаги го казвам това, нали знаеш, трябва да изглежда като че им правим голяма услуга, като им приготвяме дрехите бързо. Може ли да има друго голямо парти, на което да отидат тази вечер?

Реган поклати глава.

— Трябва да е частно парти. Ако се организираше нещо голямо, сигурна съм, че приятелят ми Луи щеше да го е споменал поне хиляда пъти вече. Ида, как изглеждаше роклята?

Ида се вторачи в рекламата за [???] на стената. После погледна към лавицата с вратовръзки, които продаваха. Не мислеше, че някой си е купил връзка от времето, когато тя започна работа тук. Приемайки замисленият вид който реши, че актрисите използват, когато са ги питали някакъв такъв въпрос във филмите, тя помълча известно време.

— Беше черна — каза накрая.

— И? — попита бързо Реган. — Не си ли спомняш нищо друго? Модел, дължина, каквото и да е?

— Беше къса и имаше дълбоко деколте, като почти всяка друга рокля в този град. Имаше нещо сребърно на нея. Съжалявам, Реган, но тя е от нещата, които ще позная, ако ги видя отново, но ми е трудно да опиша.

Реган прокара пръсти през косата си. Представи си, че тези двамата дойдат на партито довечера. Какво, ако Ида познае роклята? Това беше единственото нещо, което можеше да направи.

— Ида — каза тя, — имам нужда от помощта ти.

Ида отново се почувства добре. Ролята й в драмата още не беше свършила.

— Кажи.

— Ще дойдеш ли на партито тази вечер като моя гостенка? Ще седнеш на нашата маса. Трябва да ми кажеш, ако забележиш роклята.

Електрическа вълна разтърси тялото на Ида.

— Но, Реган — опита се да каже тя, — тези билети са толкова скъпи …

— Няма значение. Това е важно. Свободна ли си довечера?

„Шегуваш ли се?“ помисли си Ида. Тя едва успя да изрече думите.

— Да, разбира се!

Реган й каза подробностите и вече излизаше от пералнята, когато Ида извика след нея:

— Имаш ли нещо против да си взема фотоапарата?

— Ни най-малко. Но трябва да си държиш очите отворени.

Ида гледаше как Реган Рийли вървеше по улицата и изчезваше от погледа й. Бавно доплува обратно до коша с мръсните дрехи и започна да работи като фурия.

— Анджела Лансбъри, внимавай! — каза си тя.

„Може би ще има статия в местния вестник, — помисли. — Може би ще нося изрязаното яке тази вечер.“ Всичко беше просто прекалено вълнуващо.

По същото време в ресторанта подготовката за партито беше в разгара си. Луи беше в офиса си и отговаряше на телефона, проверяваше списъка си и излизаше в салона само да се развика на който й да е от персонала, който се окажеше на разстояние, достатъчно да го чуе. Но трябваше да признае пред себе си, че мястото изглеждаше добре.

Картините от местните художници бяха изложени на триножници из цялото фоайе и салона. Масите в столовата бяха разчистени, за да освободят място за времето на огромен коктейл. Коледни украси и цветя имаше в изобилие, а салонът беше пълен със зеленина. От едната страна беше нагласен подиум с микрофон, а в центъра бяха разположени два триножника в очакване картините на Бийсли и дядото да бъдат положени в ръцете им.

Това, което накара Луи да се усмихне най-широко, бяха Кит и Реган, които се появиха на вратата и обявиха, че картината на Луи е пристигнала и трябва да бъде окачена на достойно място.

— Скъпи мои — скочи от стола си той, — хайде да отидем да я видим.