Керъл Кларк - Картината

— Здрасти, Кендра. Не си ми ядосана вече, нали? — попита плахо той.

— Не, просто искам да те убия — пошегува се тя. — Мисля, че знаеш, че прислужницата на Грандови е сред липсващите.

Лицето на Луи пребледня.

— Да. Реган ми спомена преди да дойдете тука тази вечер. Просто не мога да го повярвам. Но не мисля, че Ибън има нещо общо.

Думите му прозвучаха на Реган повече като молитва. Тя се облегна в стола си.

„Никога не съм мислила, че Ибън може да има нещо общо с изчезването на Беси, — замисли се тя. — Смятам, ако не друго, че са били еднакво замесени. Предполага се, че Беси е потеглила за Вайл. Ами ако Ибън я е пресрещнал?“

Сега говореше Кендра. Тя размаха ръка:

— Ибън го няма от Коледа. А и не би посмял да си покаже лицето в този град повече. Дори ако иска да затвори устата на някой.

„Надявам се да не е така — помисли си Реган. — Нека само да мине и утре вечер преди всички из града да започнат да разпространяват теорията, че Ибън е не само крадец, но и похитител. — Тя потръпна. — Или може би дори нещо по-лошо.“

В другия край на салона Уилийн и Джуд седяха на маса за двама срещу стената. Те вече бяха там, когато Лари и тумбата му влязоха в салона. Бързо им махнаха за здрасти и се обърнаха пак един към друг.

— Провери ли стълбището към мазето при женската тоалетна? — попита Джуд.

Уилийн извади парчето портокал от чашата си и го мушна в устата си.

— А-ха.

— Значи си сигурна, че си знаеш пътя за утре вечер?

— А-ха — устата й се смуси, докато измъкваше остатъците от парченцето портокал.

Трип дойде до масата и се опита да не изглежда погнусен, когато махаше покритата с червило обелка от портокала от бялата ленена покривка.

— Готови ли сте вие двамата да поръчате? — попита той с онзи фалшиво весел тон, който сервитьорите използват, когато ненавиждат клиентите си.

— Още не — отговори Джуд. — Просто се любуваме на гледката за малко.

Когато Трип се отдалечи, добави:

— Просто трябва да проучим това място добре преди голямото ви парти.

След като Джуд и Уилийн излязоха за вечеря, Ибън се опита да докопа една от тежките старомодни фиби на Беси със зъби, но в крайна сметка само остави следи от ухапвания по главата й. Накрая решиха да опитат да се наместят в поза, в която Ибън да пробва да измъкне някоя фиба с ръце. Не беше никак лесно, при положение, че ръцете им бяха заключени с белезници на гърба, а краката им бяха приковани за леглото. Беси се придвижи колкото можа по-близо до крака на леглото. Ибън се обърна с гръб и се приближи заднишком. Успя да извади една фиба и намери ръцете й.

Ибън беше почти сигурен, че това няма да свърши работа, но единственият им шанс беше ако успее да отключи белезниците на Беси с фибата.

Уилийн и Джуд не излязоха преди да се стъмни. След като онзи човек почна да се навърта наоколо, те не искаха да рискуват той да се върне и да наднича през прозореца. Така че когато тръгнаха всички лампи бяха угасени и завесите дръпнати. Което означаваше, че телевизорът също не беше включен.

Отново и отново Ибън се опитваше да използва фиба след фиба, за да отключи ключалката на белезниците, но все без резултат. Всички се изкривяваха, когато се опитваше да ги вмъкне и да ги завърти.

— Просто не става — промърмори той с раздразнение.

Но с безчувствени пръсти продължаваше да опитва. Знаеше, че след утре вече нямаше да са тук. А до петък сигурно вече нямаше и да са живи.

На няколко пъти усети как Беси потръпва, когато другият край на фибата се забиеше в дланта й по време на опитите му да освободи ръцете й.

— Съжалявам, Беси — каза той.

— Няма нищо — отговори тя. — Нали сме от един отбор.

Ибън си помисли за всичките закопчалки на гривни и колиета, които беше откопчавал и се запита защо единственият път, когато наистина имаше нужда от това, просто не можеше да се оправи с ключалката. Беше безполезно.

Ръцете го боляха. Най-накрая спря. Лежаха в тъмното, всеки унесен в собствените си мисли, дори подремнаха малко. Но Ибън се събуди изведнъж.

— Нека пак да опитам, Беси.

— Добре — каза тя уморено и го остави да вземе още една фиба от главата й.

Изглеждаше същата като останалите, но Ибън продължи да бърника с нея. Точно когато усети движение в ключалката и си помисли, че чу прещракване, звукът на колата, която се изкачваше по шосето проряза неподвижната нощ.

— По дяволите! — промърмори Ибън. — Помислих, че успяхме.

— Прибери фибите — каза Беси настойчиво. — Може пак да опитаме утре.