Керъл Кларк - Картината

— Ще ги набутам в задния си джоб.

Забързано прегледаха матрака за още фиби и Ибън ги прибра в джоба си.

Задната врата на къщата се отвори.

— Аз ще ги проверя — каза Уилийн. Тя премина през ежедневната и отвори врата на спалнята, която беше малко открехната. После светна лампата и влезе в стаята. — Прекъсване за тоалетна — обяви тя и повдигна одеялото, за да освободи краката на Беси. — Хайде, Джуд! — провикна се тя. — Подай ми ръка. — Изведнъж замълча. — Защо това одеяло е толкова намачкано? Вие двамата да не сте правили нещо, а? Затова ли косата ти е толкова разрошена, Беси? — Уилийн почна да се смее.

Но когато освободи краката на Ибън и той се изправи, шумът от падаща фиба я накара да спре.

Тя я вдигна и я изучи внимателно.

— Ето какво сте правили, значи! — извика тя. Грабна ръцете на Беси и проучи леко издрасканите белезници. — Ела да видиш това, Джуд! — провикна се Уилийн. — Тези двамата са се занимавали с подозрителни занимания.

— Ибън, смятам да те претърся — каза Джуд с железен глас. След няколко секунди вече беше измъкнал цяла шепа фиби от джоба на Ибън.

— Време е за нова прическа, лейди — каза Уилийн на Беси, докато грубо издърпваше една по една фибите. С всяко дръпване косата на Беси бавно падаше по страните на лицето й. — Ще ти кажа нещо, Джуд. Не мърдаме от това място до утре вечер, когато ще сме стегнали багажа и ще сме готови да тръгваме. До тогава онзи, който се опитва да надникне вътре, и тези двамата … Добре, че утре ни е последния ден!

„Не може да ни бъде последния ден, — помисли си Ибън. — Просто не може!“

Същата мисъл се въртеше и из безфибата глава на Беси.

В девет часа на следващата сутрин Реган се беше облегнала в леглото с чаша кафе в едната ръка и телефона в другата. Току-що беше набрала номера на „Мишмаш“.

— „Мишмаш“ — обади се някаква жена. Гласът й беше монотонен и носов.

Реган си прочисти гърлото.

— Добър ден. Името ми е Реган Рийли.

— Браво на вас — отвърна жената.

— Браво на мен — каза Реган. — Да, права сте — тя кръстоса погледа си към Кит, която се беше излегнала на кушетката. — Ако нямате нищо против, бих искала да ви задам няколко въпроса.

— Нямам нищо против. Точно сега не съм много заета. По-късно през деня става по-оживено и тогава щях да ви помоля да се обадите друг път. Но сега само подреждам рафтовете, нали знаете …

— А-ха — потвърди Реган и продължи: — Ще мина директно на въпроса. Един мой приятел е изчезнал и мисля, че миналата седмица е пазарувал при вас.

— О, боже.

— Притеснявам се — каза Реган.

— Можете ли поне да ми го опишете? Много хора минават от тук, нали знаете. Имаме доста изгодни разпродажби.

— Чувала съм. Името на приятеля ми е Ибън Бийн. Има …

— Ибън! Ченгетата бяха тук онзи ден да питат за него.

— А, така ли.

— Да, мадам. Ъ-хъ.

— Какво им каза?

— Искаха да знаят дали е бил с някой и ей такива неща. Не беше много.

— И беше ли?

— Беше ли какво?

— С някой?

— Не. Прекара много време ровейки из един кош и после изкупи всички зелени кърпи, които имахме. Бяха нестандартни и имахме около дузина от тях. Ибън обича да купува изгодно.

— Значи го познавате?

— О, да. Ъ-хъ. Надявам се, че е добре. Предполагам, че те мислят, че е откраднал скъпа картина, а? Няма много смисъл като си помислиш че прекара един час тук онази сутрин за да търси изгодни продажби.

— Точно това си мислех и аз. Често ли идваше при вас?

— О, може би всеки месец или нещо такова. Слизаше от Аспен да провери какво имаме. Наистина направи голям удар с тези кърпи за деветдесет и девет цента.

— Казваш, че не са останали други, след като Ибън си е купил?

— Купи всички, които имахме. Точно ги бях намерила в склада отзад, оставени от господ знае кога. Изнесох ги в магазина и Ибън ги изкупи.

— Сигурна ли си, че купи една дузина?

— Да, сигурна съм. Той се пошегува, че когато купиш дузина понички, ти дават тринайста безплатно, а аз му казах, че не мога да направя това, защото ни е взел всичките зелени кърпи, които имаме.

— Помниш ли как беше облечен?

— Е, нали знаеш, мисля, че беше с дърварското си яке и с кепе. Това е, което винаги носеше. Изглеждаше развълнуван от приближаването на Коледа и така нататък. Подкачих го, защото не се беше избръснал. Изглеждаше все едно започва да си пуска малка брадичка, а той ми отговори, че щял да играе дядо Коледа и понеже брадата му била бяла сега, решил, че ще я пусне да порасне малко преди голямата вечер — тя млъкна за момент. — Надявам се, че е добре — каза тя отново.