Керъл Кларк - Картината

Утре не ставаше. Представи си, че онзи гръцки вестоносец беше решил да измине разстоянието до там, където трябвало да извика „Победа, победа!“, за няколко дена? Можеше да поживее по-дълго, но затова пък сега нямаше да има маратони по целия свят.

— Трябва да стигна до Аспен тази вечер — каза той на билетния агент.

Тя посочи с добре оформения си маникюр в кърваво червен цвят.

— Там можете да си вземете кола под наем.

Имаше голяма опашка.

Уинкъл побърза и извади кредитната си карта. „Това е втория път, когато я използвам в интервал от няколко часа, — замисли се той. — Миналия път какво получих? Ядосаните приказки на Джералдин. Да се надявам, че този път ще имам по-добър късмет.“

Пресметна набързо. Щеше да му отнеме около четири часа да стигне до Аспен с кола. Чакането на опашката му се стори безкрайно, но най-накрая се погрижиха и за него. Попълни формулярите и му казаха да седне и да изчака автобусчето за паркинга, където бяха колите. Всичко му отнемаше толкова много време!

Утешаваше се сам, докато седеше и чакаше с багажа си и с късите ски, които на студената светлина на терминала изглеждаха много зле. Жералдин му беше казала, че звездният миг на живота й ще бъде, когато представи картината на дядо си на музея. Когато тя свърши, той ще й предложи звезден миг, който надминаваше този.

В девет часа вече беше очевидно, че партито е много успешно. Луи светеше от щастие, докато слушаше комплиментите за ресторанта и картините. Картината на Луи хвърляше всички във възторг и той чуваше да го назовават „кралят“. Чувстваше се страхотно. Вече беше позирал за няколко снимки пред камината със знаменитости и важни клечки от елита на Аспен.

Пространството беше изпълнено с повече от шестотин души, отпиващи от коктейлите си, разговаряши и обсъждащи най-новата мода на вечерните облекла, красяща повечето от жените в залата.

Най-сериозният наблюдател беше Ида. Промъквайки се през тълпата, тя се забавляваше както никога досега, преструвайки се, че се възхищава на всяка черна рокля, която я хващаха да зяпа. „Къде, о, къде е онази, която държах в ръцете си само вчера сутринта? — помисли си тя. — Трябва да я намеря, просто трябва да я намеря!“

Бавно тълпата започна да се придвижва в залата за банкети, където щяха да бъдат вечерята, танците и програмата.

На една доста добре разположена маса съвсем до дансинга седнаха Кендра, Сам, Люк и Нора. Реган, която носеше черна кадифена рокля, намери Ида в тълпата и я заведе до масата.

— Искам да седнеш за малко — каза й тя. — Обикаляш наоколо прекалено дълго вече.

— Не се тревожи, Реган. Това е най-страхотното изкарване, което съм имала от години. Само се ядосвам, че още не съм видяла роклята или клиента ми.

Кит и Реган седяха още в стаята за коктейла с Дерууд, Стюарт и от време на време Лари, когато Реган отиде да намери Ида. Стюарт се опитваше да измъкне най-доброто от всеки един от последните им мигове на общуване.

— Мразя да седя на маса, Реган — оплака се той. — Хваща ме секлета. Затова като се оженя ще стана бюфетчия.

— А аз пък не мога да дочакам — отвърна тя. — Ще ви видя пак вътре.

След като Ида седна и започна да си говори с групата, Реган се огледа из стаята. Оркестърът свиреше обзет от вълнение. Всички изглеждаха чудесно и напитките се лееха. Партито притежаваше онова неназовимо качество, което го правеше хубаво. „Луи трябва да е щастлив, — помисли си тя. — Поне за сега.“

Забеляза Жералдин Спуунфелоу на масата, която беше най-близо до подиума на почетното място заедно с група от дейците на асоциацията „Спасете миналото на Аспен“. Мястото й беше възможно най-близо до картините на дядо й, които сега бяха и двете на сцената. Тази на Бийсли бе покрита с платно на капки със сини спретнати украшения, символ на Колорадо. Тази на дядото, портрет на изтъкнат стар гражданин с бяла козя брадичка, вратовръзка на ластик и някак си упорито милосърдно изражение, беше силно осветена и затова беше невъзможно да не й обърнеш внимание.

Реган отиде да й каже здрасти. Жералдин тръсна глава. Изглеждаше, че наистина се радва да я види.

— Реган, първия път, когато ти и Луи дойдохте в къщи, не мислех, че ще бъдем тук заедно тази вечер — каза тя топло, обгръщайки ръцете й в своите.

— Адски много се радвам, че сме, Жералдин — отговори й искрено Реган. — Не мога да дочакам да чуя речта ти.

Жералдин й показа една тетрадка.

— Всичко е тук.

През рамото й Реган виждаше да се приближава висок възрастен мъж. Беше Енгъс Лудвиг, стария жител, с когото се беше запознала, когато тя и репортера го посетиха, стегнат и елегантен в смокинга си с червен пояс.