Керъл Кларк - Картината

— Изглеждате дяволски добре, сър! — каза му с уважение.

— Благодаря, Реган. Ти самата изглеждаш страхотно. Дойдох да видя дали тази красива госпожа ще пожелае да сподели този танц с мен. Но съм малко притеснен, като си спомня как преди почти шейсет години ме отхвърли. Чувствата ми все още са малко наранени.

Жералдин извъртя глава и погледна мъжа, когото не беше виждала откакто беше още младо момиче. Зяпна от изненада и пулсът й се ускори.

— Енгъс Лудвиг — прошепна тя.

Двамата се засмяха едновременно и казаха:

— Не си се променила ни най-малко.

Енгъс взе ръката й в своята.

— Моля, госпожо?

Жералдин се изправи от стола си, без да сваля поглед от него нито за миг.

— Ще ни извиниш ли, Реган … — кимна Енгъс.

— Разбира се — отвърна Реган и се върна на масата си. „Я да видим, — помисли си тя, — кой може да дойде да ме потърси след петдесет години?“ Не можеше да се сети за никой.

Кит се бе запътила за тоалетната и Реган побърза да я настигне.

— Кит, чакай ме — извика тя.

Кит се обърна и се усмихна. Носеше ярко червена рокля, русата й коса беше стегната на кок.

— Реган, чувствам се като въшка.

— Защо?

— Дерууд току-що попита дали може да ме посети в Кънектикът след няколко седмици.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че се срещам с един мъж и започва да става сериозно.

Реган направи пауза.

— Горкият той. Изглежда наистина много те харесва.

— Да, но просто я няма магията. Той е много мил, но не мисля, че ще излезе нещо. Реших, че това е най-добрият начин да се измъкна.

— Да, така е. Само е кофти, че трябваше да стане точно тази вечер.

Лицето на Кит изглеждаше замислено. Очите й бродеха наоколо и изведнъж светнаха.

— Виж, Реган, той не си губи времето. Вече танцува с една друга.

Реган се обърна и видя Дерууд да танцува като омагьосан с една много привлекателна блондинка.

— Предполагам, че харесва вас, блондинките — каза тя. — Знаех си, че никога не съм имала шанс с него.

Кит се засмя.

— Чувствам се по-добре сега. Той е добър човек. Все още мисля, че трябва да пробваш с приятеля му Стюарт.

— Да не говорим за това.

Те бутнаха вратата на дамската тоалетна и влязоха вътре.

Джуд и Уилийн случайно бяха попаднали сред компанията на една маса за осем, която, както останалите кисело забелязаха за разположението й, можеше да бъде и в кухнята. Но за това пък пасваше идеално на целите на Джуд и Уилийн. Само на някакви си дванайсет фута зад тях беше дискретната стрелка за към тоалетните.

Клод, главният плановик на художествения картел, който беше уредил сделката за евентуалната продажба на картината на Бийсли във Вайл, беше осигурил и плановете от хотела на Луи. Уилийн знаеше точно къде трябва да отиде когато времето за грабежа дойдеше. Като уж отиде до тоалетната вчера, тя установи, че кутията и превключвателя бяха точно там, където трябваше да бъдат.

Фалшивият знак за инвалид на стъклото на колата им им беше осигурил привилегировано място за паркиране и привилегировано бягство. За да заемат това място те бяха дошли много по-рано от започващия в седем и половина коктейл, но вместо да общуват с хората, бяха седнали в един тих ъгъл на бара и отпиваха от газираната си вода. И двамата бяха прекалено превъзбудени, за да могат да проведат дори един малък разговор.

На масата за вечеря жената, седяща от дясно на Джуд, държеше да поддържат сериозен разговор. „Аз съм от Флорида. Съпругът ми и аз се запознахме в училище. Обожаваме да даваме официални вечери. Не е ли мусът от сьомга страхотен? Аз никога не ям супа. Но погледнете съпругът ми. Той наистина се наслаждава на крем-супата от цветно зеле. Харесва ми идеята да танцувам между различните ястия. Това по някакъв начин смила храната, която ям. Съпругът ми мрази да танцува. Вие обичате ли да танцувате?“

— Не — отвърна Джуд кратко и му се искаше да я удуши, докато наблюдаваше синята покривка на точки, покриваща под себе си съкровище, което скоро щеше да бъде негово.

Най-накрая започнаха да сервират филето миньон. Знаеше, че след това ястие ще започнат речите. Огледа се наоколо с проблясък на задоволство и започна отново да се чувства сигурен. Доста от хората вече бяха пили достатъчно и се бяха отпуснали. В лявата част на подиума различаваше фигурата на възрастен мъж със служебна униформа, който, според източниците им, беше пенсионирано аспенско ченге и сега работеше за музея. Беше назначен да пази картината по време на вечерта. Тя беше доставена от бронирана кола рано сутринта и трябваше да бъде отнесена от същата кола и върната в банковия трезор в края на вечерта. „Или поне такъв е техния план,“ помисли си Джуд.