Керъл Кларк - Картината

Снегът се трупаше бързо. Беше трудно да видиш на повече от няколко фута напред. Чу го да псува под мустак.

— Какво става? — попита тя внимателно.

— Пропуснал съм един завой някъде.

Зави опасно бързо на сто и осемдесет градуса и колата започна да се пързаля. „Всичко се обърква,“ помисли си ядосано той, като я стабилизираше. Първо този скапан автомобил, който му беше запушил пътя. После и Реган, която му се набута в колата. Е, това си беше нейният лош късмет. Имаше намерение да свие картината на Бийсли от колата на Джуд, когато те отидеха да се преоблекат в къщата си. Ако излезеха преди да е свършил, проблемът си беше техен. Но сега вече беше твърде късно за това. Беше загубил повече от пет минути и с всяка измината секунда рискът, че ще се измъкнат с картината, ставаше все по-голям.

От една пресечка в дясно той забеляза проблясване на приближаващи се фарове. Настъпи спирачките, когато две коли изхвърчаха на пътя и се разминаха с тях, отивайки в обратната посока. Трип знаеше, че Джуд кара едната, а Уилийн — другата.

Пътят беше прекалено тесен за обратен завой. Той зави в пресечката, от която колите бяха дошли, даде заден и ги последва в посоката, в която бяха тръгнали.

Усмихна се сам на себе си. Те напредваха по плана си. В Наблюдателна точка щяха да се освободят от нежеланите си гости. Така ще направи и той.

Енгъс притисна ръка към устата на мърморещата, задушаваща се Жералдин и я изведе на свежия въздух отвън. Други също започнаха да се изливат след тях. Той излезе тъкмо навреме, за да види как Реган Рийли се качва в една кола, която точно тръгваше. Когато повече хора взеха да се измъкват, започна да се оглежда. Някое ченге трябваше да се появи скоро, а той беше единственият, който знаеше къде живеят тези крадци.

Всички от масата на Нора и Люк си пробиха път към изходите. Навън Нора каза обезумяла:

— Люк, Реган отиде до тоалетната! Може още да е там!

Люк се обърна с намерението да си пробие път през солидната маса излизащи хора, когато усети как някой го хвана за ръката.

— Тя не е вътре — каза Ида. — Проследих я и излязох точно когато тя се качваше в една кола, паркирана ей там — и посочи мястото.

Енгъс, чувайки част от разговора им, се обърна.

— Реган Рийли е ваша дъщеря? Аз също я видях да се качва в колата също. Мисля, че тя тя и шофьорът преследват този, който взе картината. А аз знам къде живее той.

Жералдин изведнъж се оправи.

— Ами тогава хайде да се качваме в някоя кола и да вървим — тросна се тя. — Никой няма да вземе картината на Поп-Поп!

Марвин Уинкъл, който най-сетне беше забелязал Жералдин в тълпата след като беше излязъл, дойде навреме, за да чуе разговора. Той посочи своята кола под наем.

— Мис Спунфелоу, Марвин Уинкъл винаги на вашите услуги!

Енгъс грабна ключовете от ръката му.

— Аз ще карам.

Жералдин скочи на предната седалка.

— Хайде, Люк — извикаа Нора, отваряйки задната врата.

Уинкъл ги последва.

Енгъс тъкмо тръгваше, когато Ида отвори страничната врата и се набута до Джералдин.

Ибън и Беси бяха прекарали безкрайно дългите четири часа, от както Уилийн и Джуд тръгнаха за празничната гала вечеря, говорейки си тихо. След като и двамата бяха приели, че няма да доживеят до утре сутринта, си разменяха признания за живота си.

Ибън даже накара Беси да се засмее, като и разказа за някои от работите, които беше работил.

— Тъй като никога не съм имал истински родители, предполагам, че никой никога не ме е насочвал в правия път.

— Никога не си наранявал никого, нали? — попита го Беси.

— Муха не съм убивал през живота си. И съм сигурен, че всичко, което съм откраднал, е било застраховано. А ако не е било, едва ли е липсвало на притежателите си. Понякога си мислех, че го правя, защото съм луд. Но всички мислеха, че съм тъп. Никой никога не ми е казвал, че съм умен или хубав. И аз исках да им го върна. Чувствам се много добре с теб. Звучиш, все едно идваш от добро семейство.

— Така е. Майка ми и баща ми бяха прекрасни хора. В това съм била по-късметлия от теб. Знаеш ли, никога не съм го казвала, защото обичам родителите си, все едно, че те са ме родили.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм осиновена.

— Наистина ли? — Ибън тъкмо се канеше да я пита дали някога се е опитвала да разбере откъде е дошла, когато всички тези мисли изхвръкнаха от главата му. Неясният шум от кола, бръмчаща пред вратата, накара и двамата да подскочат. Знаеха, че Уилийн и Джуд се връщат.

— Тогава защо си нервен? — ядосано говореше Уилийн. — Нали взехме картината.