Керъл Кларк - Картината

Сервитьорите започнаха да разчистват чиниите от основните ястия. Джуд видя как един мъж от масата, сложена съвсем близо до средата на сцената, стана и предложи ръка на възрастна жена. Церемонията започваше.

Той се обърна към Уилийн и прошепна:

— Сега!

Ида очевидно беше приела назначението си за непрофесионален таен агент твърде на сериозно. Реган я гледаше с признателност как се мотае из залата между различните ястия, спирайки се от време на време на някоя маса да каже едно приятелско „Здравейте!“ на някой от клиентите си в пералнята. В същото време внимателно наблюдаваше танцуващите двойки.

Всеки път, когато се връщаше на масата при Реган, поклащаше глава.

— Нямаме късмет засега. Тук има толкова много хора!

След като главните ястия бяха разчистени, гръмнаха тромпети и прожекторите осветиха Жералдин Спунфелоу, която беше придружена до сцената от президента на асоциацията „Спасете миналото на Аспен“.

— Вече започва церемонията? Няма ли да сервират десерт и кафе? Предполагам, че искат да са сигурни, че всички ще останат за речите — коментираше Ида. След това изведнъж погледът й стана съсредоточен. — Реган — каза тя настойчиво. — Виждаш ли онази жена в коридора? Тази с роклята с черни и сребърни ивици на рамото? Това е роклята, която колосахме. Сигурна съм в това. Предполагам, че отива към тоалетната.

Реган се изправи. Луи току-що си беше придърпал един стол на тяхната маса, за да чуе речите. Тя се притесни от неговия укорителен поглед и точно когато промърмори „Извинете ме“, решителният глас на Жералдин прозвуча в микрофоните.

— Моят обичен дядо, Бъртън Спуунфелоу …

Койотът също беше наблюдавал как Уилийн напусна залата. Забеляза погледа, който хвърли през рамо към Джуд, правейки зрителен контакт с него. Той тихо се запромъква покрай най-отдалечените маси, докато стигна до входа за балната зала. Коридорчето, водещо до тоалетните, беше в дясно, а в ляво беше първият авариен изход от залата, който щеше да използва, след като се увереше, че Джуд е изпълнил успешно фаза едно от плана си: да си присвои картината на Бийсли тази вечер.

Уилийн изчезна по коридорчето. Но не към тоалетните, знаеше той, а надолу по тесните стълби, които водеха до мазето и главният превключвател. Докато наблюдаваше, Джуд по план стана от стола си и започна да си пробива път към сцената, точно когато дадоха думата на Жералдин Спунфелоу. Койотът се намръщи. Реган Рийли, която винаги само създаваше проблеми, се придвижваше бързо от превилигированото си място, промъквайки се между масите. Не се съмняваше, че тя следва Уилийн. Колко ли знае?

Той се отдръпна назад, така че да не го забележи, когато се втурне в коридора към дамската тоалетна, където знаеше, че няма да намери Уилийн. Може би нямаше значение. Какъвто и инстинкт или информация да я беше тласнал след Уилийн, сега нямаше да й помогне. Докато наблюдаваше, забеляза как Джуд пъхна двете си ръце в джобовете. Знаеше, че от единия ще извади газова маска и очила, а от другия — пистолет, който ще изпрати няколко сачми със сълзотворен газ във въздуха. Комбиниран с рязкото потапяне в абсолютна тъмнина, задушаващият газ щеше на изплаши и да обездвижи нищо неподозиращите гости. Джуд веднага щеше да вземе картината и заедно с Уилийн щяха да се качат в колата си, която, както Койотът беше забелязал, бе паркирана много удобно, и щяха да изхвърчат към къщата си, където той щеше да бъде неочакваният гост.

„Остави другите да свършат мръсната работа, — помисли си койотът. — Това винаги е било най-доброто.“

След няколко секунди светлините щяха да изгаснат и Джуд щеше да изстреля сачмите. Сега той беше точно до десните стълби за подиума. Щеше да се измъкне с картината.

Койотът избърза към аварийния изход вляво, точно до балната зала.

Марвин Уинкъл намираше, че е много изнервящо да караш по планинските пътища към Аспен. И, разбира се, беше започнало да вали. Напредваше много внимателно, страхувайки се, че може да се хлъзне някъде и да отлети в небитието. Още веднъж се сети за маратонския вестоносец, който в момента, в който обявил победата, бе умрял.

В резултат на внимателното му каране вече беше единайсет без една, когато най-сетне пристигна в „Страноприемница «Сребърната мина»“. Паркинга беше пълен. Знаеше, че Жералдин трябва да говори в единайсет и искаше да я чуе.

„Има ли някакво значение?“ помисли си той като паркираше, блокирайки някакъв западнал фургон. Това беше най-близкото място, което можа да намери до хотела, без да запушва пътя на колите на инвалидите. „Няма никакво значение. Ще се измъкна преди останалата тълпа. Искам да чуя речта на Джералдин, и после ще дойда да я преместя.“