Стивън Кинг - Онова чувство, което се изразява само на френски

Спряха пред кабинката за плащане на таксата за преминаване по пътя върху дигата, в съзнанието на Карол изплува мисълта: „Отляво на челото си касиерът има червеникав белег по рождение, който стига до веждата му.“

Нямаше никакъв белег. Служителят бе най-обикновен петдесетинагодишен човек с прошарена, късо подстригана коса и очила с рогови рамки, който им пожела „Приятно изкарване“, но чувството отново започна да я обзема и тя разбра, че наистина знае подробностите, които до сега само си мислеше, че знае; отначало бяха само няколко, ала когато наближиха малкия магазин встрани от шосе №41, усещането за déjà vu я обсеби.

„Магазинът се нарича «При Корсън» и пред него си играе момиченце — помисли си тя. — Малката носи червено сукманче. Има кукла, мръсна парцалена кукла с руса коса, която е захвърлена на каменните стъпала, за да разгледа отблизо някакво куче, затворено в багажника на едно комби.“

Оказа се, че названието на магазина е „При Карсън“, но всичко друго съвпадаше. Докато бялата лимузина минаваше край момиченцето, то извърна към Карол сериозното си личице — лице на селянче; главата й не побираше как едно дете от глухата провинция и мръсната му парцалена кукла са попаднали в луксозния курорт.

„В този момент следва да попитам Бил кога ще пристигнем, но няма да го направя. Защото трябва да изляза от този омагьосан кръг. Непременно трябва да изляза.“

— Кога ще пристигнем? — попита. „Той ще отговори, че пътят е само един и че няма начин да се загубим. И че преди да стигнем края му, ще бъдем в Палм Хаус. Между другото, кой е този Флойд?“

Веждата на Бил се стрелна нагоре, трапчинката вдясно от устата му се появи.

— След като премине по шосето върху дигата, свързваща със сушата остров Санибел, пътят е само един — заобяснява той, но Карол го слушаше с половин ухо. Съпругът й още говореше за пътя, нейният съпруг, който преди две години беше прекарал почивните си дни в леглото на секретарката си, рискувайки всичко постигнато през съвместния им живот, направил го бе с пълно съзнание, превръщайки се в онзи Бил, за който майка й я предупреди, че ще разбие сърцето й. След това й заяви, че не е издържал на изкушението, а на нея й се искаше да изкрещи: „Навремето заради теб убих дете, да, дете, въпреки че още беше в зародиш. Достатъчно висока ли е тази цена? И какво получих в замяна? Когато прехвърля петдесетте, да науча, че съпругът ми изпитва необходимост да изчука някоя изрусена блондинка.“

„Кажи му! — изпищя. — Накарай го да спре колата, да направи нещо, което ще те освободи — промениш ли една-едничка подробност, всичко ще се промени. Можеш да го направиш. Щом можа да легнеш на стола на гинеколога, значи можеш всичко.“

Ала тя не можеше да стори нищо, а събитията започнаха да се развиват по-бързо. Двете охранени врани с лъскави черни пера неохотно изоставиха „обяда си“ — животинче, което беше размазано на пътната настилка. Съпругът й я попита защо седи като че е глътнала бастун, дали я боли гърбът, а тя отвърна, че болката вече преминава, и продължи да мърмори за déjà vu, сякаш усещането не я задушаваше, а бялата лимузина марка „Краун Вик“ неумолимо продължаваше напред като някоя от садистичните блъскащи се колички в увеселителния парк в Ревъри. Ето го и магазинът за използвани коли „Палмдейл Мотърс“, намиращ се вдясно от шосето. Какво има вляво? Плакат, рекламиращ постановка в местния театър, пиесата „Палавата Мариета“.

Не е Мариета, а Мрия. Дева Мария, майката на Исус, Мария, Божията майка, която протяга ръце…

Карол напрегна всичките си сили, опита се да каже на съпруга си какво се случва, защото зад волана е истинският Бил, верният Бил, който още се вслушва в думите й. Защото взаимното изслушване между съпрузите е залогът за щастлив семеен живот.

От гърлото й не излезе нито звук. Чу гласа на баба си: „Трудните времена тепърва предстоят.“ Чу глас, който попита Флойд какво е онова там, после промърмори: „Мамка му“, после изкрещя : „Мамка му!“

Погледна спидометъра и видя, че се е превърнал в уред за измерване на височина; намираха се на височина десет хиляди метра и се спускаха. Бил й казваше, че не е трябвало да спи по време на полета, тя кимаше.

Срещу тях изникна розова къщичка, не — бунгало, заобиколено от високи палми, наподобяващи онези, които човек вижда във филмите за Втората световна война, перестите им листа сякаш приветстват приближаващите се малки реактивни самолети, чиито картечници изстрелват блестящи откоси…