Стивън Кинг: Онова чувство, което се изразява само на френски

— Опа, да не правим боклук, а? — усмихна се Бил, хвана я за лакътя и я задържа. Тя го възнагради с усмивка, той за последен път огледа стройните й крака, а Карол, която стоеше до нарастващата камара от куфари и пътни чанти, си помисли: „Хей, Мария, какви ги вършиш, кажи ми…“

— Госпожо Шелтън! — Като в просъница тя чу гласа на втория пилот. Човекът носеше последната чанта, в която беше лаптопът на Бил, и обезпокоено попита: — Добре ли сте? Пребледнели сте като платно.

Бил, който се взираше в отдалечаващия се микробус, чу думите на пилота, и се обърна. Изглеждаше разтревожен. Карол си даваше сметка, че ако неприязънта е единственото, което чувства към Бил след двайсет и пет години брак, спокойно можеше да го напусне още когато научи за секретарката — изрусена блондинка, използваща боя за коса „Клеърол“, която беше прекалено млада, за да си спомня рекламното мото на „Клеърол“, започващо с: „Ако имах само един живот…“ Ала изпитваше и други чувства. Например любов. Въпреки всичко. Но любов, за която момичетата от католическото училище не подозират, напомняща на грозен бурен с прекалено дълбоки корени, за да бъде изтръгнат и да загине.

Пък и не само любовта крепи връзката между двама души. Тайните също, както и цената, която плащаш, за да не излязат наяве.

— Карол? — подвикна Бил. — Скъпа, добре ли си?

Искаше й се да му каже, че не е добре, че потъва, ала събра сили да се усмихне и отвърна:

— Сигурно е от горещината. Чувствам се позамаяна. Помогни ми да се кача в колата и усили климатичното устройство.

Бил я хвана за лакътя („Бас държа, че не оглеждаш краката ми — каза си тя. — Знаеш къде свършват, нали?“) и я поведе към бялата лимузина, сякаш беше грохнала старица. След секунди, когато струята студен въздух охлади лицето й, Карол наистина се почувства малко по-добре.

„Ако усещането се върне, ще споделя с Бил — помисли си. — Налага се. Прекалено силно е, за да бъде нормално.“

Всъщност никога не е нормално да изпитваш déjà vu — чувството е отчасти сън, отчасти химическа реакция (сигурна бе, че го е прочела в някакво списание в приемната на гинеколога, докато чакаше той да прегледа петдесет и две годишната й катеричка) и е предизвикано от прекъсване на верига в мозъка, поради което новото преживяване се възприема като стара информация. Временен пробив във водопроводната инсталация, смесване на горещата и студената вода. Тя затвори очи и започна да се моли чувството да изчезне.

Света Дево, заченала без грях, моли се за нас, които се обърнахме за помощ към теб.

„Моля («Моооля те» — както казваха едно време) не ме връщай в енорийското училище!“ Та нали с Бил са на втори меден месец, не на…

Флойд, какво е онова там? Мамка му! МАМКА МУ!

Кой е Флойд? Единственият Флойд, познат на Бил, бе Флойд Дорнинг (или май беше Дарлинг), който беше задигнал парите от автомата за кока-кола, за да изкара с гаджето си два дни в Ню Йорк. Карол не си спомняше кога съпругът й е разказвал за това момче, но знаеше, че го е сторил.

Престани, момиче. Спомените няма да ти помогнат. Затвори вратата пред този ред на мисли.

Виж ти, магията проработи. В съзнанието й за последен път прозвуча напевното „… кажи ми…“ , после тя беше само Карол Шелтън, която със съпруга си — прочут създател на софтуер, пътува към остров Каптива, към Палм Хаус, към просторните плажове и коктейлите с ром, към оркестъра, изпълняващ на метални варели „Маргаритавил“.

Отминаха голям супермаркет. Отминаха крайпътна количка за продажба на плодове, на която чернокож старец бе подредил стоката си — Карол си помисли, че дядката прилича на актьор от трийсетте, участващ в някой от филмите, които излъчваха по канала за американско филмово изкуство — сбъркан „чичо Том“, който носи гащеризон и широкопола сламена шапка. Бил говореше на незначителни теми, а тя съумяваше да произнася съответните реплики. Струваше й се невероятно, че момиченцето, което от десетата до шестнайсетата си годишнина не сваляше медальона с образа на Дева Мария, се е превърнало в жена с рокля на Дона Каран, че бедните младоженци, обитаващи жилището на Ревъри, вече са семейна двойка на средна възраст, пътуваща с лимузина сред високи палми, но това беше самата истина. Веднъж през далечното минало, Бил се прибра пиян и тя го удари толкова силно, че му насини окото. Веднъж тя, която живееше във вечен страх от ада, лежеше полуупоена на стола на гинеколога и си мислеше: „Обречена съм, върху мен падна проклятие. Ще живея така милиони години, а това е само първата секунда.“