Стивън Кинг - Понякога те се завръщат

Краката на Джим се разтрепериха и той се облегна върху остъклената стена на кабинката. Напрежението внезапно го напусна, почувства се изнемощял. Изпита огромно изкушение да разкаже всичко на полицая, но с огромно усилие на волята се въздържа.

— Мистър Нел, убийците на брат ми не бяха заловени, нали?

— Вярно е. Всъщност подозирахме неколцина младежи. Доколкото си спомням, повикаха и теб в бриджпортския полицейски участък, за да се опиташ да разпознаеш престъпника между няколко души.

— Съобщени ли ми бяха имената на заподозрените?

— Не. При процедурата за разпознаване хората в редицата са обозначени с номера. Защо се интересуваш от това?

— Позволете да ви цитирам няколко имена — каза Джим вместо отговор. — Питам се дали сте ги чувал във връзка с убийството на брат ми.

— Синко, едва ли…

— Все пак опитайте — отчаяно настоя младият мъж. — Робърт Лосън, Дейвид Гарсия, Винсънт Кори. Познато ли ви е…

— Кори — отсече старият полицай. — Добре си го спомням — викаха му Вини Пепелянката. Действително беше заподозрян, но майка му се закле, че по време на убийството си е бил у дома. Името на Робърт Лосън ми е непознато, но това на Гарсия… ми напомня нещо — но не съм сигурен точно какво. По дяволите, старостта е лоша работа, момче — тъжно заяви той.

— Мистър Нел, имате ли възможност да проверите какво е станало с тези момчета?

— Е, едва ли вече можеш да ги наречеш момчета, нали?

„Така ли мислите?“ — Слушай, Джими, да не би някой от тях изневиделица да се е появил и да е започнал да те тормози?

— Не съм сигурен. Започнаха да ми се случват странни неща и то свързани със смъртта на брат ми.

— Какво по-точно?

— Не мога да ви кажа. Ще ме помислите за луд…

Старият полицай рязко го прекъсна:

— А ти действително ли си луд?

Джим замълча, сетне отвърна:

— Не съм.

— Добре, ще вкарам в полицейския компютър имената, които ми даде. Как да се свържа с теб?

Джим му продиктува домашния си телефон и го предупреди, че е най-добре да се обади във вторник вечерта. Беше в къщи всяка вечер, но във вторник Сали ходеше на кръжок по керамика.

— Какво работиш, Джим?

— Преподавам в една гимназия.

— Чудесно… Слушай, справката може да ми отнеме няколко дни. Не забравяй, че вече съм пенсионер.

— Гласът ви е същият.

— О, добре, че не ме виждаш! — възкликна старият полицай и се засмя. — Все още ли обичаш домашен сладкиш, Джими?

— Да — излъга младият мъж. Всъщност го ненавиждаше.

— Радвам се да го чуя. Е, ако нямаш други въпроси…

— Още нещо, мистър Нел — има ли в Страдфорд гимназия на име „Милфорд“?

— Доколкото ми е известно — няма.

— Така си и мислех.

— Хей, Джим, навярно си объркал нещо — Милфорд се нарича гробището на „Аш Хайс Роуд“, но никой не е получил диплома от там. — Той глухо се засмя. Внезапно на Джим му се стори, че дочува потракването на кости.

Стори му се, че чува гласа си някъде отдалеч:

— Благодаря ви. Дочуване.

Телефонистката го помоли да пусне шейсет цента и той машинално се подчини. Обърна се и ужасено се втренчи в страшното лице, притиснато към стъклото на кабинката, обградено от разперени пръсти.

Бе Вини, който зловещо му се усмихваше.

Джим изкрещя.

Отново бе в час.

Учениците от класа по „жива литература“ правеха съчинение и повечето от тях се потяха над тетрадките и с мъка изписваха думите, сякаш сечаха дърва. Само трима бездействаха — Робърт Лосън, седнал на чина на Били Стърнс, Дейвид Гарсия — на мястото на Кати Слейвин и Вини Кори — на чина на Чип Осуей. Седяха, без да напишат нито ред и наблюдаваха учителя.

Миг преди да бие звънецът, Джим промълви:

— Мистър Кори, ако обичате, останете след часа.

— Дадено, Норм.

Лосън и Гарсия се изкикотиха, но останалите ученици не последваха примера им.

Щом звънецът удари, те предадоха работите си и се спуснаха към вратата. Лосън и Гарсия се поколебаха, преди да излязат и Джим усети как стомахът му се свива на топка.

„Дали ще се случи сега?“ Сетне Лосън кимна на Вини:

— Доскоро.

— Добре.

Двамата излязоха и Лосън затвори вратата с матирано стъкло. В този момент Дейвид Гарсия прегракнало изкрещя:

— Да го духаш, Норм!

Вини погледна към вратата, после към учителя, ухили се и промълви:

— Питах се дали ще се осмелите да ме заговорите.

— Нима?

— Изплаших те онази вечер в телефонната будка, нали, морук?

— Вече никой не употребява думата „морук“, Вини. Както и „хитро“ вече не е хитро. Думата е мъртва като Бъди Холи.