Стивън Кинг: Последното стъпало

Вчера получих писмо от Катрина. Нямаше и седмица, откакто двамата с баща ми се бяхме върнали от Лос Анджелес. Писмото беше адресирано до Уилмингтън, щата Делауер, но междувременно бях успял да се преместя два пъти. В днешно време хората променят местожителството си толкова често. Може да ви прозвучи нелепо, но когато най-сетне получиш плика със задраскани адреси, покрити с лепенки „Сменен адрес“, имаш усещането, че се взират обвинително в теб. Пликът бе мръсен и смачкан, а единият му ъгъл — разкъсан, защото бе минал през толкова много ръце. Прочетох писмото и дойдох на себе си едва в хола, където, сграбчил телефонната слушалка, се канех да позвъня на баща си. Но се отказах, ужасен от онова, което можех да му причиня. Баща ми е възрастен и е прекарал два инфаркта. Как да му съобщя за писмото на Катрина веднага след връщането ни от Лос Анджелес? Това щеше да го убие.

Не му се обадих. А нямаше с кого друг да поговоря — писмото беше толкова лично, че можех да споделя съдържанието му единствено със съпругата си или с някой много близък приятел, какъвто нямах от доста време насам. С Хелън се разведохме през седемдесет и първа и сега контактувахме само чрез обичайните коледни картички: „Как си? Как върви работата? Честита Нова година…“

Цяла нощ не мигнах — писмото на Катрина не ми излизаше от ума. Съдържанието му можеше да се събере на обикновена пощенска картичка. Под обичайното обръщение „Скъпи Лари“ бе написано едно-единствено изречение, но значението му можеше да се изтълкува по много начини, да промени целия ми живот.

Спомних си как изглеждаше баща ми, когато летяхме със самолета от Ню Йорк към западното крайбрежие, на пет хиляди метра височина. Под светлината на безмилостното слънце лицето му изглеждаше старо и посърнало. Когато пилотът съобщи, че сме прелетели над Омаха, баща ми каза:

— Не мислех, че е толкова далеч, Лари.

Печалният му глас ме накара да изпитам неловкост, защото не бях в състояние да му съчувствам и да го разбера. Проумях го едва сега, след като получих писмото на Катрина.

Роден съм в градче на осемдесет мили западно от Омаха, наречено Хемингфорд Хоум. Живеех със семейството си — татко, мама и сестра ми Катрина. Бях две години по-голям от сестра си, която всички наричаха Кити. Тя бе красива дори като дете, не се промени и по-късно. Беше осемгодишна, когато се случи нещастието в хамбара, но вече си личеше, че копринената й коса с цвят на пшеница няма да потъмнее, а очите й ще останат тъмносини като скандинавските езера. Един неин поглед и всеки мъж щеше да е готов да й стане роб.

Навярно бихте ни нарекли провинциалисти. Баща ми притежаваше триста акра плодородна земя, която засяваше с пшеница, и голямо стадо. Подобни селца всички наричаха „у дома“. По онова време повечето пътища не бяха павирани, с изключение на шосе № 96 към Небраска и автомагистралата № 80. Ето защо пътуването до града отнемаше цели три дни.

Днес съм един от най-компетентните адвокати в Независимата американска корпорация (или поне така ми казват) и откровено казано, смятам, че репутацията ми е напълно заслужена. Веднъж президентът на голяма компания ме представи на дирекционния си съвет, като ме нарече „наемен убиец“. Нося скъпи костюми и обувки, изработени от най-фина кожа. Имам трима постоянни помощници, а ако ми потрябват, мога да наема още десет. Но в онези далечни времена премятах през рамо вързаните с колан учебници и двамата с Катрина газехме през калта към селското училище, състоящо се само от една стая. Понякога, през пролетта, ходехме боси. По онова време още бе възможно да влезеш босоног в закусвалня или в супермаркет и да бъдеш обслужен.

После майка ми почина — ние с Катрина вече учехме в гимназията в Кълъмбия Сити, а две години по-късно баща ми загуби земята си и беше принуден да изкарва прехраната си с продажба на трактори. Така семейството ни се разпадна, въпреки че отначало нещата не вървяха толкова зле. Баща ми се справяше добре с работата, откупи търговски патент, а преди около девет години дори бе избран в управителния съвет. Колкото до мен, неоспоримите ми успехи на футболното поле ми помогнаха да спечеля стипендия за университета в Небраска, където понаучих и нещо повече, освен изкарване на топката от „коридор“.

А какво стана с Катрина? Всъщност исках да ви разкажа за нея.

Всичко започна със случката в хамбара, една събота, в началото на ноември. Честно казано, не си спомням годината, но Айк още беше президент. Мама замина на панаира в Кълъмбия Сити, а татко отиде при най-близкия ни съсед (на седем мили от нашето имение), за да му помогне да поправи сеносъбирачката. Новоназначеният помощник този ден не се яви на работа и след месец татко го уволни.