Стивън Кинг - Последното стъпало

Докато се изкачвах, усетих как стълбата се люлее под тежестта ми и ми се стори, че чувам как ръждивите гвоздеи със скриптене се измъкват от отвърстията си в дървото. За пръв път наистина се уплаших, уплаших се до смърт. Мисля, че ако бях по-близо до земята, щях да сляза и всичко щеше да приключи благополучно. Но гредата беше пред очите ми и изглеждаше стабилна. Докато изкачвах последните три стъпала, ясно чух скрибуцането на разклатените гвоздеи и се вцепених от страх — бях сигурен, че този път няма да ми се размине.

Но след миг ръцете ми успяха да се вкопчат в грапавата греда, която пое тежестта ми. Към обляното ми със студена, неприятна пот чело, бяха полепнали сламки. Удоволствието от играта се бе изпарило. Побързах да се промъкна по гредата, докато достигнах купата, и скочих, но не изпитах никакво удоволствие от приземяването. Падайки, си представях какво ли би станало, ако се срутех върху дъските на хамбара, а не в гостоприемните обятия на сеното.

Когато се измъкнах от купата, видях, че Кити бе успяла да се покатери по стълбата.

— Слизай веднага! — извиках. — Стълбата е счупена, опасно е!

— Ще ме издържи — самоуверено заяви тя. — По-лека съм от теб!

— Кити…

Но думите ми секнаха. Защото в същия миг прогнилата стълба рухна с глух трясък.

Извиках, а Кити изпищя. Беше стигнала до мястото, където си бях помислил, че този път няма да ми се размине.

Стъпалото, на което стоеше, се счупи, отделиха се страничните стойки. За миг счупената стълба заприлича на огромно насекомо — на богомолка или на някакъв фантастичен бръмбар, — което бе решило точно сега да си отиде.

После стълбата се сгромоляса с оглушителен трясък върху пода на хамбара. Вдигна се облак прах, кравите уплашено замучаха. Една от тях заблъска с копита по стената на обора.

Кити изкрещя пронизително:

— Лари! Лари, помогни ми!

Веднага се досетих какво да направя. Бях изплашен до смърт, но разсъждавах хладнокръвно. Кити беше на около двайсет метра над мен и отчаяно размахваше обутите си в сини дънки крака, над главата й продължаваха да чуруликат лястовичките. Признавам, че бях страшно изплашен. Вярвате ли, че и до ден-днешен не мога да гледам циркова въздушна акробатика, дори по телевизията. Стомахът ми винаги се свива от страх.

Но знаех какво трябва да направя.

— Кити, дръж се здраво и не мърдай.

Тя веднага се подчини. Престана да рита във въздуха и увисна надолу, ръчичките й здраво стискаха последното оцеляло стъпало — приличаше на акробат, чийто трапец беше спрял.

Втурнах се към купата, сграбчих колкото може повече сено, изтичах обратно и го хвърлих на пода. После отново се втурнах към купата. И отново. И отново.

В главата ми цареше хаос, помня само, че сламата проникна в носа ми, започнах да кихам, без да мога да спра. Тичах напред-назад и трупах сено на мястото, където доскоро бе основата на стълбата. Купата растеше съвсем бавно. Погледнах я, погледнах и към Кити, която висеше високо горе, и си представих комикса, който изобразява човек, скачащ от огромна височина в чаша вода.

Напред-назад. Напред-назад. Напред-назад.

— Лари, не мога повече — в пронизителния и глас звучеше отчаяние.

— Кити, дръж се, дръж се здраво!

Напред-назад. Ризата ми беше пълна със слама.

Напред-назад. Сега сеното стигаше до брадичката ми, но не можеше да се сравни със седемметровата купа, където скачахме. Помислих си, че ще има голям късмет, ако се отърве само със счупване на краката. Знаех, че ще загине, ако не падне точно в отрупаното под нея сено. Напред-назад.

— Лари! Стъпалото! Стъпалото ще се счупи!

Дочух равномерен скрибуцащ звук — стъпалото се огъваше от тежестта й. Тя отново уплашено зарита във въздуха, ако продължаваше така, положително щеше да падне встрани от сеното.

— Не ритай, Кити! — изкрещях. — Само пусни стъпалото, пусни го.

Защото бе прекалено късно да тичам за още сено. Твърде късно за каквото и да било, освен да се надявам на чудотворно избавление.

Кити мигновено се подчини и полетя право надолу. Стори ми се, че пада цяла вечност — златистите й плитки бяха щръкнали над главата, очите й бяха затворени, а лицето — бледо като китайски порцелан. Тя не издаде нито звук, бе сключила длани пред устните си, сякаш се молеше.

Кити се вряза право в средата на натрупаното сено и изчезна от погледа ми. Сеното се разхвърча, сякаш улучено от шрапнел. Когато тялото й се удари в пода, дочух глух удар. Този звук ме накара да се вледеня — беше силен, прекалено силен. Предстоеше ми най-страшното изпитание — да погледна и да разбера какво е станало.