Стивън Кинг - Подпалвачката

Но някой знаеше и новината бе започнала да се разпространява.

Докъм края на шейсетте си години доктор Хофериц, заклет ерген, спеше с дългогодишната си икономка, Шърли Маккензи. Сексуалната част бавно беше отмряла; последният път, доколкото Хофериц можеше да си спомни, трябва да е било преди около четиринайсет години, и то като някакво изключение. Но двамата бяха останали близки; всъщност, със спирането на секса приятелството им се бе задълбочило и загубило онова настръхнало напрежение, което изглежда е в центъра на повечето сексуални връзки. Тяхното приятелство беше преминало в платонична разновидност, преобладаваща истински само сред много младите и много старите от противоположните полове.

И все пак Хофериц сдържа знанието си за „пансионерката“ на Мандърс повече от три месеца. Тогава, една февруарска вечер, след три чаши вино, докато с Шърли, която тъкмо този януари бе прехвърлила седемдесет и петте, гледаха телевизия, той й разказа цялата история, след като я закле да пази пълна тайна.

Тайните, както Кап би могъл да обясни на Хофериц, са по-нестабилни дори от уран-235 и стабилността им намалява пропорционално на тяхното издаване. Шърли Маккензи пази тайната почти месец, преди да я разкаже на най-добрата си приятелка, Хортенз Баркли. Хортенз пази тайната около десет дни, преди да я разкаже на своята най-добра приятелка, Кристин Трегър. Кристин каза на съпруга си и на своите най-добри приятелки (и на трите) почти веднага.

Ето как се разпространяват слуховете в малките градчета; и до тази априлска вечер, в която Ърв и Норма разговаряха, голяма част от Хейстингс Глен знаеше, че са прибрали тайнствено момиченце. Любопитството растеше. Езиците се въртяха.

Накрая новината стигна до неподходящи уши. Последва обаждане по телефона с шифроващо устройство.

Агентите на Арсенала за втори път затвориха кръга около фермата Мандърс в последния ден на април; този път те дойдоха по утринните поля през пролетната мъгла, като някакви ужасни нашественици от планета X в ярките си, огнеустойчиви облекла. Прикриваше ги едно поделение от Националната гвардия, което не знаеше какво, по дяволите, прави или защо е изпратено срещу мирното малко градче Хейстнгс Глен в щата Ню Йорк.

Те намериха Ърв и Норма Мандърс седнали зашеметени в кухнята си, над една бележка. Ърв я бе открил тази сутрин, ставайки в пет часа, за да издои кравите. Тя се състоеше от един ред: „Мисля, че вече знам какво да правя. С обич, Чарли“

Тя отново бе избягала от Арсенала — но където и да се намираше, беше сама.

Единствената й утеха беше, че този път не се налагаше да пътува далеч на автостоп.

Библиотекарят беше млад мъж, двайсет и шест годишен, с брада и дълга коса. Пред бюрото му стоеше малко момиченце със зелена блузка и дънки. В едната си ръка държеше книжна кесия. То бе плачевно кльощаво и младият мъж се почуди с какво, по дяволите, са го хранили майка му и баща му… ако са го правили изобщо.

Той изслуша въпроса й внимателно и почтително. Татко й, обясни тя, й бил казал, че ако имаш наистина труден въпрос, трябва да потърсиш отговора му в библиотеката, защото там знаели отговорите на почти всички въпроси. Зад тях голямото фоайе на нюйоркската обществена библиотека глухо ечеше; каменните лъвове отвън стояха на безкрайната си стража.

Когато тя свърши, библиотекарът обобщи, като вдигаше по един пръст на всяка от важните точки.

— Честно.

Тя кимна.

— Голямо… тоест национално.

Тя кимна отново.

— Да няма връзки с правителството.

За трети път кльощавото момиченце кимна.

— Ще имаш ли нещо против, ако попитам защо?

— Аз… — тя се поколеба — трябва да им кажа нещо.

Младият мъж се замисли за няколко мига, понечи да заговори, но вдигна показалец и отиде да се консултира с друг библиотекар. После се върна при момиченцето и изрече две думи.

— Можете ли да ми дадете някакъв адрес? — попита то.

Той намери адреса и грижливо го отпечата върху къс жълта хартия.

— Благодаря — рече момиченцето и се обърна да си върви.

— Хей — извика той, — кога за последен път си яло нещо, момиченце? Искаш ли няколко долара за обяд?

Тя се усмихна с една удивително приветлива и нежна усмивка. За миг младият библиотекар почти се влюби.

— Имам си пари — отвърна тя и наведе кесията така, че той да може да надникне.

Книжната кесия беше пълна с монети.

Преди да успее да добави нещо: да я попита например дали не е счупила своето прасенце-касичка, тя си бе отишла.