Стивън Кинг - Проклятието

Кари повече не иска да я слуша, когато се опитвала да го заговори за стария циганин, разказваше тя на Халек; веднъж дори вдигнал ръка да удари… и тя видяла първото повдигане и загрубяване върху кожичката на палеца и показалеца на дясната му ръка.

— Рак на кожата! — крещял й той. — Това е рак на кожата, рак на кожата, рак на кожата! Сега, за Бога, ще спреш ли с приказките за оная стара мутра!

Разбира се, той бил човекът, който поне говорел смислено, а тя била онази, която въвличала абсурди от четиринайсетия век… и все пак знаела , че това е работа на стария циганин, който излязъл от тълпата на битпазара в Рейнтрий и докоснал лицето на Кари. Тя го знаела, а в очите му, дори и онзи път, когато й вдигнал ръка, виждала, че той също знае.

Уговорил си отпуска с Глен Петри, който бил удивен от новината, че старият му приятел, колега юрист и другар в голфа Кари Росингтън има рак на кожата.

Последвали две седмици, продължи Лида, за които тя с мъка можеше да си спомни или да говори. Кари проспивал времето си като умрял — на горния етаж в стаята им или също толкова често в големия тапициран стол в кабинета или с глава в ръцете си на кухненската маса. Сядал във всекидневната с бутилка уиски „Дж. У. Дант“ в загрубяващата си люспеста ръка и гледал първо комедийни спектакли като „Героите на Хоуган“ или „Приказки за Бевърли хилс“, после местните и националните новини, после телевизионни игри като „Дивите семейни вражди на Джоукър“, после трите часа на централната вечерна програма, следвани от още новини, следвани от филми до два-три часа сутринта. И през цялото време пиел уискито като пепси-кола, направо от бутилката.

В някои от тези нощи плачел. Тя влизала и го гледала как хлипа, докато Уорнър Андерсън от екрана на големия им телевизор „Сони“ крещял „Хайде на видеокасетата!“ с ентусиазма на човек, канещ всичките си предишни приятелки на пътешествие с него до Аруба. А в други нощи — за щастие по-малко — вилнеел някой Ахаб 9 9 Ахаб — зъл, юдейски цар от IX в. пр. н. е. — Б.пр. по време на последните дни на пикуотите 10 10 Пикуоти — членове на войнствено индианско племе, живели в днешен Кънетикът, повечето от които били избити през ХVII в. — Б.пр. , тътрел се и се препъвал из къщата с бутилката уиски в ръка, която всъщност вече не била ръка, и викал, че е рак на кожата, чувала ли го тя, било шибан рак на кожата и той го бил хванал от шибаната ултравиолетова лампа, но щял да съди мръсните шарлатани, които са му докарали това, да ги съди, докато ги заграби , да разкарва копелдаците по съдилищата, докато не им остане нищо освен осрани долни фланелки, по които да стоят. Понякога в тези си настроения чупел предметите покрай себе си.

— Накрая осъзнах, че получава… тези пристъпи… вечер, след като госпожа Марли е идвала да почисти — глухо добави тя. — Качваше се в таванската стая, когато тя идваше, разбираш ли? Ако го беше видяла, би се разнесло веднага по целия град. Тъкмо във вечерите, след като тя е била тук, а той е стоял горе, мисля, че чувството му на отхвърлен човек е било най-силно. Усещал се е като чудовище.

— Така че е отишъл в клиниката „Мейо“ — поясни Били.

— Да — отговори тя и накрая го погледна. Лицето й бе пияно и ужасено. — Какво ще стане с него, Били, Какво може да стане с него?

Били поклати глава. Нямаше никаква представа. Нещо повече, откри, че вече не изпитва желание да мисли по въпроса, както не искаше да мисли и за известната снимка от вестниците на южновиетнамския генерал, който застрелва в главата предполагаем виенконгски агент. И сам не разбираше защо, но изпитваше подобно чувство.

— Нае частен самолет, за да отиде до Минесота, казах ли ти за това? Тъй като не можеше да понася хората да го гледат. Казах ли ти за това, Били?

Били отново поклати глава.

— Какво ще стане с него?

— Не знам — отговори Били, като си мислеше: И просто между другото, какво ще стане с мене, Лида?

— Накрая, преди да се предаде и да отиде, и двете му ръце бяха като рачешки щипки. Очите му бяха две… две малки ярки искрици в онези твърди, люспести дупки. Носът му…

Изправи се и тръгна несигурно към него, като удари с крака си ъгъла на масичката за кафе достатъчно силно, за да я помести

Не го чувствува сега, помисли си Халек, но утре ще има страшно болезнен белег на бедрото си и едва ли ще си спомни къде или как го е получила.

Тя сграбчи ръката му. Очите й бяха като блестящи езера от неописуем ужас. Говореше с мрачна и задъхана поверителност, от която Били усети тръпки по врата си. Дъхът й вонеше на непогълнат джин.