Стивън Кинг - Проклятието

Тя напълно загуби контрол над себе си и захлипа на гърдите му. Той поглади късата й вече коса с едната си ръка, а с дланта на другата благоразумно държеше пая далече от нея — да не направи някое внезапно движение.

— Били, толкова се радвам, че си вкъщи — изхлипа тя. — Обещаваш ли, че няма да ме мразиш за онова, което направих? Обещаваш ли?

— Обещавам — внимателно отвърна той, като гледаше косата й. Права е, помисли си. Още е топъл. — Хайде да си влезем вътре, а?

Като достигнаха кухнята, тя остави пая на бюфета и се върна към умивалника.

— Няма ли да си отрежеш едно парче? — попита Били.

— Като свърша тук може би — отвърна му. — Ти си вземи, ако искаш.

— След цялата огромна вечеря! — засмя се той.

— Известно време ще имаш нужда от всичките калории, които можеш да поемеш.

— Случаят в момента е просто, че няма вече място — обясни той. — Искаш ли да ти подсуша чиниите?

— Искам да се качиш и да си легнеш — настоя тя. — Аз идвам веднага.

— Добре.

Той тръгна нагоре, без да се обръща, защото знаеше, че е по-вероятно тя да си отреже от пая, ако него го няма. Сигурно обаче тази вечер нямаше да го направи. Сега би й се искало да си легне с него — може би дори и да се любят. Помисли си, че знае как да противостои на това. Просто щеше да си легне гол. И когато го видеше…

А колкото за пая…

— „Тра-ла-ла, изтананика Скарлет, ще си изям пая утре. И утре е ден.“

Стана му смешно за мрачния тон на гласа му. Вече беше застанал върху кантарчето в банята. Погледна в огледалото, а оттам го наблюдаваха очите на Джинели.

Кантарчето показа, че отново е наддал, станал беше 59 килограма, но той не се почувствува щастлив. Изобщо нищо не чувствуваше — освен умора. Беше невероятно уморен. Мина по коридора, който сега му изглеждаше така странен и непознат, и влезе в спалнята. В тъмното се препъна в нещо и за малко не падна. Беше сменила местата на някои мебели. Подрязала си косата, купила си нова блуза, променила местата на столовете и на по-малкото от двете бюра в спалнята — но това беше само началото на странностите, които откриваше тук. Бяха се умножили в негово отсъствие, като че ли и Хайди е била прокълната, но много по-неуловимо. Дали това беше толкова глупава мисъл? Били не смяташе така. Линда беше почувстувала странностите и бе избягала от тях.

Започна бавно да се съблича.

Лежеше в леглото и я чакаше да дойде, но вместо това чу шумове, които, макар и слаби, му бяха достатъчно познати, за да разбере какво става. Скърцане на вратичка от бюфета — от шкафчето вляво, където държат чинийките за десертите. Дрънкане на прибори, докато си избира нож.

Били гледаше в тъмнината с разтуптяно сърце.

Шум от стъпките й през кухнята — отиваше към мястото, където е оставила пая. Чу как изскърцва дъската в средата на кухнята, когато тя мина през нея — така скърцаше от години.

Какво ще й направи на нея? Мене ме направи слаб. Кари го превърна в нещо като животно, от което, след смъртта му, можеш да си направиш чифт обувки. Превърна Хоупли в човешка пица. Какво ще й направи на нея?

Дъската в средата на пода отново изскърца, когато тя се върна през кухнята — можеше да си я представи с чинийка в дясната ръка и пакета цигари и кибрита в лявата. Представяше си и резена пай. Ягодите, езерцето от тъмночервен сок.

Очакваше слабото изскърцване от пантите на вратата към столовата, но не го чу. Това не го изненада особено. Тя стоеше край бюфета, взираше се в страничния двор и ядеше пая си с обичайните си бързи и икономични движения. Стар навик. Почти долавяше скърцането на вилицата по чинийката.

Усети, че се унася.

Заспивам ли? Не, невъзможно. Невъзможно е човек да заспи, докато извършва убийство.

Но заспиваше. Чакаше отново да чуе дъската по средата на пода в кухнята — щеше да скръцне, когато тя отива към умивалника. Водата щеше да тече, докато плакне чинийките си. Щеше да я чуе как обикаля из стаите, наглася климатичната инсталация, гаси лампите и проверява светлинките на алармената уредба покрай вратите — всички ритуали на белите хора от града.

Очакваше в леглото си да чуе дъската, а после седеше зад бюрото на кабинета си в Биг Джубили, щата Аризона, където вече шест години практикуваше право. Беше точно толкова просто. Живееше там с дъщеря си и в практиката му имаше достатъчно „корпорационни говна“, както ги наричаше, за да има ядене на масата; останалото беше правна благотворителност. Водеха прост живот. Старите дни — гараж за две коли, градинар три дни седмично, данък от двайсет и пет хиляди долара годишно за имуществото — бяха отдавна забравени. Не му липсваха, а и не мислеше, че липсват и на Линда. Адвокатската си работа вършеше главно в града, а понякога в Юма или Финикс, но там ходеше рядко и живееха достатъчно далеч от блъсканицата, за да чувствуват земята около себе си. Линда щеше да постъпи в колеж догодина и тогава той би могъл да се върне — но не, казваше й, освен ако самотата не започне да го притеснява, а не мислеше, че това ще стане.