Стивън Кинг: Проклятието

— По-добре недей — посъветва я. — Ако престанеш да пушиш, ще надебелееш.

По-късно лежеше на леглото, без да се завива, с ръце кръстосани зад главата, и се взираше в тъмнината. Беше един без петнайсет сутринта, но като никога, изобщо не му се спеше, едва сега, в тъмното, разпокъсаните спомени за времето между намирането на ръката на Джинели върху седалката и разговора по телефона с жена му започнаха да се връщат.

Нещо се чуваше в тъмната стая.

Не.

Да, ето го. Звук като дишане.

Не, само си въобразяваш.

Но не си въобразяваше, Хайди си падаше по тия неща, но не и Уилям Халек. Не можеше току-така да приписва нещата само на въображението си. По-рано може би, но вече не. Коричката се движеше като бяла кожа върху нещо живо и дори сега, шест часа след като Лемке му бе дал пая, знаеше, че ако докосне алуминиевата табличка, ще види, че е топла.

— Пурпурфаргаде ансиктет — измърмори в тъмното и думите му прозвучаха като припев.

Когато забеляза ръката, той не реагира. След половин секунда осъзна какво вижда, изпищя и се дръпна от нея. Движението накара ръката да се заклати насам и натам — като че Били я бе попитал как е и тя му отговаряше с жест Comme ci comme ca 17 17 Comme ci comme ca (фр.) — горе-долу — Б.пр. . Две от металните топчета излязоха от нея и се превъртяха към пролуката между седалката и облегалката.

Били отново изпищя — дланите му бяха под брадичката, ноктите бяха впити в долната устна, а очите му бяха огромни и влажни. Сърцето запрати в гърдите му голяма слаба тръпка и той усети, че пая се плъзга вдясно от него. За малко щеше да падне и да се разбие в пода на новата.

Улови го и го закрепи. Аритмията в гърдите му попремина, можеше отново да диша. А студенината, която Хайди по-късно щеше да дочуе в гласа му, започна да го обладава. Джинели навярно беше мъртъв — не, като си помислиш, махни „навярно“. Как беше казал? Ако тя успее да ме види преди да я забележа, Уилям, вече няма нужда да си сменям ризата.

Кажи го тогава на глас.

Не, не искаше да го направи. Не искаше да го прави и не искаше вече да поглежда към ръката. Така че направи и двете.

— Джинели е мъртъв. — Замълча и добави, тъй като така изглежда ставаше малко по-добре — Джинели е мъртъв и аз нищо не мога да направя. Така че разкарай се оттука преди някое ченге…

Погледна към кормилото и видя, че ключовете са в контакта. Просташкият медальон със снимката на Оливия Нютън Джон по тениска се поклащаше на каишка. Навярно момичето, Джина, е върнало ключа в контакта, когато е донесло ръката — оправило се е с Джинели, но е решило да не нарушава обещанията, които прадядо й би могъл да даде на приятеля на Джинели, легендарния бял човек от града. Ключовете бяха за него. Изведнъж му хрумна, че Джинели вече беше вземал автомобилни ключове от джоба на мъртвец; момичето после бе направило същото. Но мисълта не го ужаси.

Умът му беше вече много хладен. Това беше добре.

Излезе от новата, закрепи внимателно пая на пода, мина от другата страна и се настани зад кормилото. Като седна, ръката на Джинели отново зловещо му помаха. Били отвори жабката и намери вътре много стара карта на щата Мейн. Разтвори я и покри с нея ръката. После запали новата и подкара по Юниън стрийт.

Беше карал почти пет минути, когато усети, че се движи в погрешна посока — на изток вместо на запад. Но вече виждаше рекламите на закусвалня „Макдоналдс“ в сгъстяващия се мрак отпред. Стомахът му изкъркори. Били зави и спря на временния паркинг.

— Добре дошли в „Макдоналдс“ — приветствува го глас от високоговорителя. — Ще поръчате ли нещо?

— Да, моля — три големи хамбургера, две големи порции пържени картофи и млечен шейк с кафе.

Също като едно време, помисли си и се усмихна. Изплюскай всичко в колата, хвърли боклука и не казвай нищо на Хайди, като се прибереш вкъщи.

— Ще искате ли и десерт?

— Разбира се. Един черешов пай. — Погледна към разгънатата карта до себе си. Сигурен беше, че издутината на запад от Огъста е пръстенът на Джинели. — И кутия сухи сладки „Макдоналдс“ за приятеля ми — добави и се засмя.

Гласът повтори поръчката му и завърши:

— Сметката ви е шест и деветдесет, сър. Моля, преминете по-нататък.

— Така ще е — каза си Били. — Но нали това е целта? Да преминеш по-нататък и да си вземеш поръчката. — Отново се засмя. Чувствуваше се едновременно много добре и като че ли щеше да повърне.

Момичето му подаде два топли бели плика от гишето. Били й плати, получи рестото си и потегли. Спря в края на сградата и вдигна старата пътна карта заедно с ръката. Подгъна долните краища на картата, протегна се и я пусна в кофа за смет. Върху кофата анимационните герои Роналд Макдоналд и Гримас, изработени от пластмаса, танцуваха. На вратичката бе написано: ОСТАВЯЙ БОКЛУКА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО.