Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Казва се Оливия Бренър. И смятам, че още е в Лас Вегас. Последно работеше в един ресторант за бързи закуски…

— Каквито има поне два милиона във Вегас — каза Маглиоре. — Исусе! Марийо! Йосифе, дърводелецо!

— Живее в един апартамент с друго момиче, или поне така беше, когато за последен път разговарях с нея. Не зная къде точно. Висока е към един и седемдесет, чернокоса, със зелени очи. Хубава фигура. На двайсет и една година е, или поне така казва.

— И какво, ако не успея да намеря това чудесно парче?

— Вложи в нещо парите и задръж дивидентите за себе си. Сметни го за малка игра.

— Откъде знаеш, че изобщо ще си мръдна пръста за това момиче, а няма да прибера парите направо?

Той стана, оставяйки банкнотите на бюрото на Маглиоре.

— Нямам гаранции. Но имаш честно лице.

— Виж какво — каза Маглиоре. — Не искам да те подвеждам. И без това достатъчно ме плашиш вече. Но, това определено не ми харесва. Караш ме да се чувствам, като че ли ще ти изпълнявам завещанието, по дяволите.

— Ако не искаш, можеш да ми откажеш.

— Не, не, не. Няма да стане. Ако е още във Вегас и се представя за Оливия Бренър, мисля, че ще мога да я намеря, а трите бона са повече от достатъчно за мен. Няма да ми коства голямо усилие. Но от теб тръпки ме побиват, Доус. Ти наистина си се запътил нанякъде.

— Да.

Маглиоре погледна смръщено към своята снимка, снимката на жена си и на децата си под стъклото върху бюрото му.

— Добре — каза Маглиоре. — За последен път казвам да. Но това ще е последно, Доус. И никога повече. Ако те видя отново, ако се обадиш по телефона, със сделката ни е свършено. Говоря сериозно. Достатъчно проблеми си имам и сам, за да се занимавам и с твоите.

— Съгласен съм с това условие.

Той протегна ръка, без да е сигурен, дали Маглиоре ще я стисне, или не. Но те се ръкуваха.

— Не те разбирам — каза Маглиоре. — И въпреки това ми допадаш. А защо да ми харесва някой, когото не мога да разбера?

— Светът е непонятен — каза той. — Ако не вярваш, спомни си за кучето на г-н Пиази.

— Често си мисля за него — отговори Маглиоре.

Той занесе плътния кафяв плик с чековата си книжка до пощенската кутия на ъгъла и го пусна в нея. Същата вечер отиде на кино. Филмът се казваше „Заклинателят“ и бе с Макс фон Сюдов, а той винаги се бе възхищавал на Макс Фон Сюдов. В една от сцените малко момичеце повърна в лицето на един римокатолически свещеник. От задните редове се чуха ръкопляскания.

Мери се обади по телефона. Бе облекчена и радостна, което направи разговора им много по-лек.

— Продал си къщата — каза тя.

— Точно така.

— Но си още там.

— Само до събота. Наех една голяма селска къща в провинцията. Ще се опитам да започна нещо отначало там.

— О, Барт. Това е чудесно. Наистина се радвам — той започна да разбира защо всичко течеше толкова лесно. Тя се преструваше. Нито се радваше за него, нито се притесняваше. Просто го беше отписала: — А за чековата книжка…

— Да.

— Разделил си парите наполовина, така ли?

— Да. Ако искаш да провериш, можеш да се обадиш на г-н Фенър.

— Не. Нямах това предвид — той почти виждаше жеста й с ръка „по-далече от теб“. — Но, мислех си, щом така поделяш парите… значи ли това, че…

Тя направи изкуствена пауза и той си помисли: Кучка. Хвана ме натясно. Уцели точно десятката.

— Да. Така изглежда — каза той. — Развод.

— Помисли ли хубаво? — попита тя престорено искрено. — Наистина ли мис…

— Мислих много.

— Аз също. Изглежда друго не ни остава, Барт. Но, не те обвинявам в нищо. Не ти се сърдя.

Господи, направо като преписано от тези блудкави любовни книжлета, които вечно чете. Сега сигурно ще ми каже, че ще започне пак да учи. Той се учуди на собствената си злъч. Мислеше, че вече не го интересува толкова много.

— Какво ще правиш ти?

— Ще започна пак да уча — каза тя и гласът й вече не бе престорен, а възбуден, бляскав. — Намерих си старата училищна справка. Беше прибрана в тавана на мама, заедно със старите ми дрехи. Знаеш ли, че ми трябват само двайсет и четири точки, за да завърша? Това е малко повече от година, Барт!

Той си представи как Мери пропълзява в таванчето на майка си и този образ се смеси с неговия, как седи объркан сред купчината дрехи на Чарли. Превключи мисълта си в друга посока.

— Барт? Чуваш ли ме?

— Да. Радвам се, че, освободена от съпруг, ще можеш да се самоусъвършенстваш.

— Барт — каза тя укорително.