Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Понякога. Жена ми винаги гледа Мърв Грифин.

— Не видях някакви буболечки — отговори номер две от екрана. — Но, ако бях видял, щях да ги изям. — Публиката се заля от смях.

— Тя защо си отиде? Не ми казвай, ако не искаш — тя го погледна несигурно, без да се надява, че ще получи подобно признание.

— Поради същата причина, за която ме и уволниха — каза той, сядайки на дивана.

— Защото не купи новия завод?

— Не. Защото не купих нова къща.

— Гласувам за номер две — казваше Соупи Сейлс, — … защото ми се струва, че ако бе видял буболечка, наистина би я изял. — Публиката отново се заля от смях.

— Не си… ааа. Е, това е друго. — Тя се вгледа в него, както седеше с чаша в ръка, без да премигва. По лицето и се четеше смес от страхопочитание, възхита и ужас. — И какво ще правиш?

— Не зная.

— Не работиш ли?

— Не.

— Какво правиш по цял ден?

— Карам по околовръстното.

— И вечер гледаш телевизия?

— И пия. Понякога си правя и пуканки. По-късно ще сложа малко пуканки.

— Не ям пуканки.

— Аз ще ги изям сам.

Тя натисна бутона за изключване от дистанционното управление (понякога той си мислеше за малкия, подобен на вафла, уред като за „модул“, защото напоследък всичко, което включваше и изключваше някоя машина бе наричано модул) и картината от екрана на зенита се сви до малка светла точка, която също изчезна.

— Чакай да видя дали добре съм те разбрала — каза тя. — Ти си зарязал жена си и работата си…

— Не точно в тази последователност.

— Както и да е. Ти си ги зарязал заради този път?

Той погледна тъмния телевизор неловко. Макар и рядко да следеше какво става на екрана, когато бе изключен, се чувстваше неудобно.

— Не знам дали е точно така, или не — каза той. — Това, че си направил нещо, не значи непременно, че го разбираш.

— Това един вид протест ли беше?

— Не зная. Ако протестираш срещу нещо, значи, според теб, нещо друго би било по-добре. Всички онези хора протестираха срещу войната, защото смятаха, че мирът е за предпочитане. Други се обявяват срещу закона за наркотиците, защото според тях, друг закон би бил по-справедлив, или по-весел, или по-безвреден… Не зная. Защо не включиш телевизора?

— Само секунда.

Той пак забеляза колко зелени бяха очите й, напрегнати, като на котка.

— Ти мразиш пътя, така ли? Технологичното общество, част от което е той? Обезчовечаването на…

— Не е това — каза той. Трудно можеше да е откровен и се зачуди защо изобщо си прави труда да продължава този разговор, когато една лъжа би му сложила край бързо и лесно. И тя бе като останалите младежи, като Вини, като хората, които вярваха в информацията, която системата даваше за себе си — тя искаше пропаганда, подкрепена с факти и графики, но не и неговия отговор. — Цял живот гледам как наоколо строят пътища и сгради. Никога дори не съм се замислял за това, освен за неудобството, когато трябва да вървиш по улицата, а не но тротоара, затрупан от тухли и вар, защото строителната фирма събаряла с гюле.

— Но когато това дойде пред вратата ти… пред твоята къща и твоята работа, реши да кажеш не.

— Казах не, така е. — Но той не бе сигурен на какво точно бе казал не. Или бе казал да? Да, в крайна сметка, да, на онзи разрушителен импулс, който е бил част от него през цялото време, подобно на вродения механизъм за самоунищожение, заложен в тумора на Чарли. Той осъзна, че му се иска Фреди да се появи пак. Фреди можеше да й каже, това, което тя искаше да чуе. Но Фреди напоследък се правеше на тежък.

— Ти или си луд, или си наистина забележителен — каза тя.

— Забележителни хора има само по книгите — каза той. — Нека да включим телевизора.

Тя го включи. Загледаха се в предаването.

— Какво пиеш?

Беше девет и петнайсет. Той бе замаян, но не пиян, както би бил, ако беше сам. Правеше пуканки в кухнята. Обичаше да гледа как зрънцата подскачат под стъкления капак и се трупат все по-големи и по-големи, подобно на трупащия се сняг, който като че ли идваше от земята, а не от небето.

— Южен Комфорт със Севън-ъп — каза той.

— Какво?

Той се засмя сконфузено.

— Мога ли да опитам един? — тя му подаде празната си чаша и се ухили. Това бе първото напълно естествено изражение на лицето й, откакто я беше взел на пътя. — С „Отверките“ не те бива.

— Зная. Комфорт и Севън-ън е личното ми питие. Пред други хора пия само уиски. Мразя уискито.

Пуканките бяха готови и той ги изсипа в една голяма пластмасова купа.

— Може ли да си взема?