Стивън Кинг - Пътна мрежа

Прикладът силно удари рамото му, а дулото отскочи нагоре, след като куршумът беше изстрелян. Големият прозорец на дневната избухна навън на малки парченца, само остри отломки останаха прикрепени по рамката, подобно на нарисувани от импресионист стрели. Предната гума не просто гръмна — тя се взриви с трясък и цялата кола потрепери, както стоеше на мястото си, като куче, получило ритник, докато спи. Лъскавият капак на джантата литна и издрънча безсмислено върху замръзналия асфалт на ул. „Крестолън Уест“.

Фенър спря и погледна смаян към къщата. Лицето му бе изкривено от шока. Мъжът със синия блейзър изпусна куфарчето си на земята. Третият имаше по-добри рефлекси, или може би по-развито чувство за самосъхранение. Той се завъртя на пети и хукна приведен обратно към зелената лимузина, където се изгуби от погледа му.

Полицаите побягнаха, единият — наляво, другият — надясно и се скриха зад колата си. Секунда по-късно този със слънчевите очила изскочи над капака, хванал служебния си пистолет с две ръце, и стреля три пъти. Звукът беше като от невинно плюкало след трясъка на неговата Уедърби. Той се скри зад креслото и чу как куршумите изсвириха над главата му — наистина можеше да се чуе как правят ссиззз! — и се забиха в мазилката на стената над дивана. Звукът, който издадоха, пробивайки мазилката, му напомни за удар с юмрук в боксова круша. Помисли си: това ще се чуе и когато ме уцелят.

Ченгето със слънчевите очила изкрещя на Фенър и на мъжа със синия блейзър:

— Залегнете! Залегнете, по дяволите! Този вътре има цяла гаубица!

Той се надигна леко, за да може да гледа по-добре и ченгето с тъмните очила го видя и гръмна още два пъти. Куршумите пак намериха стената, този път любимата картина на Мери, „Ловци на стриди“ на Уинслоу Хоумър, която падна оттам първо на дивана и после на пода. Стъклото на картината се, разби.

Той пак надигна леко глава, за да може да вижда какво става (защо не се бе сетил да си вземе един детски перископ?), трябваше да знае дали няма да се опитат да го обкръжат, по примера на Ричард Уидмарк и Марти Милнър срещу японците от късните вечерни филми по телевизията. Ако се опитаха да минат отзад, щеше да се наложи да застреля някой, но ченгетата все още бяха зад колата си, а Фенър и мъжът със синия блейзър тичаха към лимузината. Куфарчето на Синия блейзър лежеше на тротоара като малко мъртво зверче. Той се прицели в него, предусещайки болката от отката, и натисна спусъка.

БРРРАННННГ! и куфарчето литна във въздуха на две парчета, преобръщайки се и изсипвайки куп хартия, който вятърът спокойно можеше да прелисти.

Той пак стреля, този път по дясната предна гума на полицейската кола, която мигом гръмна. Единият от двамата полицаи зад автомобила изпищя с дрезгав фалцет.

Погледна пак към полицейската кола и видя, че вратата на шофьора беше отворена. Ченгето с тъмните очила се бе проснало наполовина на седалката и настройваше радиостанцията. Купонът скоро щеше да почне. Щяха да си го поделят, по парченце за всеки, който желаеше, и тогава вече цялата работа щеше да престане да бъде нещо лично. Почувства облекчение, горчиво като алое. Каквото и да беше, каквато и жестока болест да го бе докарала дотам, на последния клон на високото дърво, той вече не я задушаваше в себе си с шепот и плач, скрит от чужди погледи. Беше се влял в потока лунатици; беше излязъл от нелегалност. Скоро неговият случай щеше да бъде сведен до безопасно вестникарско заглавие — НЕСИГУРНОТО ПРИМИРИЕ ПРОДЪЛЖАВА НА УЛ. „КРЕСТОЛЪН“.

Той остави пушката на земята и пропълзя по пода, като внимаваше да не се пореже от счупеното стъкло на картината. Взе малката възглавничка и се върна на четири крака до прозореца. Ченгето вече не беше в колата.

Той взе своя магнум и стреля два пъти по колата. Пистолетът даде силен, но поносим откат. Рамото му пулсираше от болка като прогнил зъб.

Другото ченге, без очилата, се надигна над капака на колата, за да отвърне на огъня, при което той изпрати още два куршума в задния страничен прозорец на патрулната кола, който хлътна навътре, натрошен. Ченгето се скри обратно зад, колата без да стреля.

— Спрете! — извика Фенър. — Нека да му кажа нещо!

— Давай — отвърна едно от ченгетата.

— Доус! — ревна Фенър смело като детектив от последна серия на филм с Джими Кегни. (Светлините от бурканите на полицейските коли шарят напред-назад по мръсната дупка, където „Бясното куче“ Доус се крие с по един димящ автоматичен 45-калибров във всяка ръка. „Бясното куче“ е клекнало зад един обърнат фотьойл, по тънка фланелка, показваща мускулите му, и се озъбва. ) — Доус, чуваш ли ме?