Стивън Кинг - То

Не, не бяха реални. Чудовищата от телевизията, киното и комиксите не съществуваха в действителност. Освен ако си легнеш, а сънят не идва; освен ако излапаш и последните четири късчета шоколад, обвити в станиол и сложени под възглавницата като талисман против страховитите нощни чародейства; освен ако самото легло се превърне в тресавище от злокобни сънища, а навън вятърът вие и не смееш да погледнеш към прозореца, защото там може да има лице, прастаро ухилено лице, което не е изгнило, а просто се е съсухрило като ланско листо и очите му крият лъскави диаманти дълбоко в мрачните си кухини; освен ако зърнеш проядена костелива ръка, стиснала грозд балони: Ела да гледаш представления, да си вземеш балонче, да нахраниш слоновете, да се спускаш по голямата пързалка! Бен, о, Бен, как само ще се рееш…

Бен се събуди със задъхан стон, все още обгърнат от съня за мумията, стреснат от гъстия вибриращ мрак наоколо. Подскочи, коренът престана да го подпира и ядосано го сръчка в гърба.

Зърна светлина и запълзя към нея. Озова се под лъчите на следобедното слънце, сред речния ромон и всичко си дойде на мястото. Не беше зима, а лято. Мумията не го бе отнесла в потайната си гробница; просто самичък се бе укрил от големите момчета в песъчливата яма под наклоненото дърво. Намираше се сред Пущинака. Хенри и приятелчетата му бяха потеглили безславно към града, след като си изкараха яда върху децата край реката, защото не бяха успели да открият Бен и да се окичат с бойни подвизи. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

Бен унило огледа изподраните си дрехи. Голямо конско щеше да падне като се прибере у дома.

Беше поспал тъкмо колкото да се вдърви. Спусна се по стръмния бряг и закрачи покрай течението, като се мръщеше при всяка стъпка. Цял беше в синини и рани; имаше чувството, че в мускулите му някой барабани върху натрошено стъкло. По всеки квадратен сантиметър открита кожа бе засъхнала или все още засъхваше кървава корица. Момчетата с бента сигурно са си тръгнали, утеши се той. Не знаеше колко е спал, но дори да бе само половин час, срещата с бандата на Хенри навярно бе убедила Денброу и приятеля му, че ще е по-здравословно да се преселят нейде надалеч — например в Тимбукту.

Стиснал зъби, Бен упорито куцукаше напред, защото разбираше, че върнат ли се големите момчета, не ще има шанса да им избяга повторно. Всъщност вече почти не се вълнуваше.

Заобиколи близкия речен завой и спря за миг, гледайки право напред. Строителите на бента все още бяха тук. Единият наистина се оказа Бил Пелтека. Той бе коленичил до приятелчето си, което седеше, подпряно на отвесния бряг. Главата на второто момче беше отметната назад и адамовата му ябълка стърчеше като триъгълен чеп. Две струйки засъхнала кръв се спускаха от носа му по брадичката и шията. Пръстите на едната му ръка безсилно стискаха нещо бяло.

Бил Пелтека стреснато се озърна и видя неподвижния Бен. А Бен с ужас разбра, че нещо много лошо е сполетяло седналото момче; личеше, че Денброу е изплашен до смърт. Няма ли най-сетне да свърши този ден? — помисли си той с безпомощно отчаяние.

— Ще мо-мо-можеш ли да ми п-п-помогнеш? — запита Бил Денброу. — И-и-и-инх-х-халаторът му е п-п-празен. Мисля, че м-може да…

Лицето му застина, почервеня. Той се вкопчи в думата и взе да заеква като картечница. От устните му хвърчеше слюнка и трябваше почти тридесет секунди да повтаря „у-у-у-у“, докато Бен осъзна какво се мъчи да каже — че другото момче може да умре.

Бил Денброу си мисли: По дяволите, та аз летя едва ли не в космоса; все едно, че съм седнал в артилерийски снаряд.

Макар и съвършено вярна, тази мисъл не му се струва твърде успокоителна. Честно казано, през първия час след излитането на „Конкорд“ (а може би „изстрелване“ е по-точната дума) е трябвало да се пребори с лек пристъп на клаустрофобия. Самолетът е тесен — обезпокоително тесен. Обядът е просто превъзходен, но докато го сервират, стюардесите са принудени да се въртят и да приклякат, за да се справят криво-ляво с работата; приличат на гимнастическа трупа. Гледката на мъчителните им усилия отчасти лишава Бил от апетит, но съседът му по кресло не изглежда особено развълнуван.

Съседът го дразни. Той е шишкав и нечистоплътен, напръскал се е с нещо, което мирише на одеколон „Тед Лапидъс“, но ароматът не скрива характерния дъх на мръсотия и пот. Не обръща особено внимание и на левия си лакът, който от време на време с глух удар се врязва в ребрата на Бил.