Стивън Кинг - То

Озърна се към нея и с тръпки на истински страх разбра, че и тя изпитва точно същите чувства. Позна го по очите й. Бяха станали дълбоки, замислени и далечни — очи на дете, а не на четиридесетгодишна учителка.

Боя се, помисли Бен, и тя също. Но от какво се боим в действителност?

Не знаеше. После мисис Дъглас го погледна и се разсмя някак пресилено, като че за да прикрие смущението си.

— Задържах те до късно — каза тя. — Извинявай, Бен.

— Няма нищо.

Той заби поглед в обувките си. Беше мъничко влюбен в нея — не с прямата, всеотдайна обич, която бе изпитвал към първата си учителка мис Тибодо… но все пак я обичаше.

— Да бях с кола, щях да те откарам — каза тя, — но не съм. Съпругът ми ще намине да ме вземе около пет и четвърт. Ако ти се чака, можем…

— Не, благодаря — прекъсна я Бен. — Дотогава трябва да съм си у дома.

Не беше съвсем вярно, но изпитваше някакво странно нежелание да се срещне със съпруга на мисис Дъглас.

— А майка ти не може ли да…

— И тя няма кола — каза Бен. — Ще се оправя. До нас е само километър и половина.

— Не е много при хубаво време, но в тая виелица може да ти се стори ужасно далече. Ако ти стане студено, ще влезеш някъде да се постоплиш, нали, Бен?

— О, разбира се. Ще вляза в магазина „Костело“ да постоя край печката. Мистър Гедро няма да има нищо против. Не бойте се, днес съм с грейката. Нося си и новия шал, дето ми го подариха за Коледа.

Мисис Дъглас като че се поуспокои… после пак надзърна през прозореца.

— Толкова студено изглежда навън — каза тя. — Толкова… толкова неприязнено.

Думата му бе непозната, но той отлично разбра какво иска да каже. Нещо се бе случило току-що — какво?

Внезапно осъзна — беше я видял не просто като учителка, а като личност. Това се бе случило. Изведнъж бе зърнал лицето й под съвсем различен ъгъл и то се бе превърнало в нещо ново — лице на уморен поет. Представи си я как пътува към къщи със съпруга си, как седи в колата до него със скръстени ръце, как шумоли отоплението в купето, а той разказва за отминалия работен ден. Представи си я как готви вечеря. Мина му странна мисъл и от устните му бе готов да се отрони небрежният светски въпрос: Имате ли деца, мисис Дъглас?

— По това време на годината често си мисля, че човек не е създаден за да живее толкова далече от екватора — каза тя. — Във всеки случай, не чак на тия северни ширини.

После мисис Дъглас се усмихна и странното чувство почти изчезна — може би лицето й отново стана обикновено, или пък погледът на самия Бен се промени, но сега пак я виждаше както винаги… поне отчасти. Но за тебе тя вече никога няма да е съвсем същата, печално си помисли той.

— До пролетта ще се чувствувам състарена, а сетне отново ще се подмладя. Всяка година е така. Сигурен ли си, че ще се прибереш нормално, Бен?

— Няма проблеми.

— Да, навярно си прав. Ти си добро момче, Бен.

Той пак впи поглед в обувките си, изчерви се и в този миг я обичаше повече от всякога.

В коридора мистър Фейзио без да откъсва поглед от червеникавите стърготини му подхвърли:

— Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

— Непременно.

Стигна до шкафчето си, отвори го и измъкна грейката. Когато майка му настоя и тая зима да обува грейка, Бен беше ужасно нещастен, защото смяташе подобни дрехи за бебешка работа, но днес се радваше, че е отстъпил. Крачейки бавно към вратата, той дръпна ципа на якето, стегна здраво шнура на качулката и надяна дебелите ръкавици. Излезе навън, постоя на заснежената стълбищна площадка и чу как вратата щракна — и се заключи — зад гърба му.

Училището се гушеше унило под притъмняващата, някак нездрава небесна синева. Вятърът се засилваше. Ритмично и самотно потракваха железните ролки на пилона за знамето. Мразовитият въздух захапа топлото, неподготвено лице на Бен и бузите му веднага изтръпнаха.

Глей да са пазиш от бялата смърт, момче.

Той побърза да дръпне шала над носа си и заприлича на дребен и шишкав карикатурен разбойник. Из гаснещото небе се разливаха фантастично красиви багри, но Бен не се загледа в тях; беше прекалено студено. Закрачи по тротоара.

Отначало не изглеждаше чак толкова зле; вятърът духаше изотзад и даже като че му помагаше да бърза. Но щом стигна до Канал стрийт, трябваше да завие надясно — почти право срещу ледения напор. Сега вятърът сякаш го блъскаше назад… сякаш искаше да му стори нещо. Шалът го закриляше донякъде, но не съвсем. Очите му тръпнеха, влагата в носа му бе станала на ледена корица. Краката му се вкочаняваха. На няколко пъти трябваше да пъха ръцете си под мишници, за да ги постопли. Вятърът виеше, пищеше и от време на време съвсем заприличваше на човешки вик.