Стивън Кинг - То

— Сложи го, носи го, пази го, навивай го, помни го и гледай да не го губиш.

— Дадено.

— Вече имаш часовник и нямаш повод за закъснение. Не забравяй както ти казах: не се ли прибереш навреме, полицията ще те търси по моя молба. Докато не хванат онзи негодник, дето убива дечица, не смей да закъсняваш и минутка, инак грабвам телефона.

— Да, мамо.

— И още нещо. Не искам да се разхождаш сам. Знаеш добре, че не бива да приемаш бонбони от непознати или да се качваш в чужди коли — вече се разбрахме, че не си глупак — при това си доста едричко момче, но един възрастен може да се справи с всяко дете, особено ако е луд. Щом отиваш в парка или в библиотеката, трябва непременно да си с приятел.

— Разбрано, мамо.

Тя отново се загледа през прозореца и въздъхна загрижено.

— Не е на добро, щом стават възможни такива страхотии. И изобщо в този град има нещо опасно. Открай време си мисля така. — Пак го погледна и веждите се сключиха. — Толкова често скиташ, Бен. Сигурно познавашвяско кътче на Дери, нали? Поне градската част.

Бен не си и въобразяваше, че познава всички кътчета, но все пак беше виждал доста от тях. А след неочаквания подарък беше готов да се съгласи с майка си, дори ако му кажеше, че Джон Уейн би трябвало да играе ролята на Хитлер в музикална комедия за Втората световна война. Кимна.

— Никога ли не си виждал нещо? — запита тя. — Нещо или някой… да речем подозрителен? Нещо необикновено? Нещо да те е уплашило?

И въодушевен от часовника, от обич към нея и от детинската радост, че съдбата му я вълнува (но същевременно леко изплашен от нейната неприкрита, свирепа загриженост), той едва не разказа за онова, което се случи през януари.

Отвори уста… и отново я затвори, тласкан от някаква неясна, ала могъща интуиция.

Какво бе това, което го накара да замълчи? Интуиция. Нещо повече… и нищо по-малко. От време на време всяко дете се догажда за тежката, сложна отговорност на обичта и усеща, че в някои случаи е по-милосърдно да премълчиш. Това бе една от причините да затвори уста. Но имаше и още нещо, далеч не тъй благородно. Мама можеше да стане строга. Дори властна. Не го наричаше „дебел“, а „едър“ (понякога уточняваше: „едър за възрастта си“) и когато останеше нещичко от вечерята, често му носеше пълна чиния, докато си пише домашните или гледа телевизия, а Бен започваше да яде, макар да се ненавиждаше затова с някаква мъглива частица от съзнанието си (ала не мразеше мама задето му поднася чинията; Бен Ханском никога не би си позволил да мрази мама; ако допуснеше в главата си даже за секунда подобно неблагодарно, отвратително чувство. Бог навярно щеше да го убие на място). А може би някаква още по-мъглива частица от съзнанието му — далечните Тибетски хребети в душата на Бен — подозираше скрити мотиви в това непрестанно подхранване. Дали беше само от обич? Нямаше ли и нещо друго? Едва ли. Но… все пак се питаше. Отгоре на всичко мама не бе разбрала, че той няма приятели. Това незнание го правеше недоверчив, караше го да се съмнява в нейната реакция. Кой знае какво би си помислила, ако разкажеше за станалото през януари. При това Бен вече не беше сигурен дали изобщо е станало нещо. Сигурно нямаше да е чак толкова зле да се прибира в шест и да си стои у дома всяка вечер. Можеше да чете, да гледа телевизия,

( да яде )

да си строи разни работи с конструктора. Но ако му се наложеше да виси тук по цял ден, щеше да стане много зле… а тъкмо това можеше да й хрумне след като чуеше разказа за онова, което бе видял — или си мислеше, че е видял — през януари.

Това бяха много странните причини Бен да преглътне разказа си.

— Не, мамо — каза той. — Виждал съм само мистър Маккибън да рови из чуждите боклуци.

Отговорът я накара да се разсмее — тя мразеше Маккибън заради симпатиите му към републиканците и „чернокапцие“ — и смехът сложи точка на разговора. През нощта Бен дълго остана буден, но този път не го плашеха мисли как ще се лута сам-самичък из жестокия свят. Чувстваше се обгърнат от закрилата на нейната обич докато лежеше под завивките и гледаше как лунните лъчи се леят през прозореца по креватчето и пода. Прехвърляше часовника от ухо на ухо, за да го чуе как тиктака, а после го вдигаше пред очите си и се взираше в призрачното сияние на циферблата.

Накрая заспа и засънува, че играе бейзбол с другите момчета на празния терен зад товарния гараж на братя Тракър. Току-що бе завършил победния бяг около игрището и се бе хвърлил върху последната база, прегръщайки всеки квадратен сантиметър от нея. Възхитените момчета го бъхтеха с всичка сила по гърба. После го грабнаха на ръце и го понесоха към мястото, където бяха захвърлили багажа си. В съня Бен преливаше от гордост и щастие… а сетне се озърна назад, към телената ограда между сгуриеното игрище и буренясалия склон, който се спускаше в Пущинака. Сред гъстите бурени и ниските храсти се мержелееше едва забележима фигура. На ръцете имаше бели ръкавици и държеше в едната връвчиците на грозд от балони. С другата му махаше приветствено. Бен не виждаше лицето на фигурата, но различаваше торбестия костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета и бухнала жълта джувка на врата.