Стивън Кинг - То

Обичаше и детската библиотека, макар че в нея липсваше сумрачния чар на старото здание с кръглите осветителни тела и тесните винтови стълбички от ковано желязо — толкова тесни, че двама души не можеха да се разминат и единият трябваше непременно да отстъпи. Детската библиотека беше пъстра, слънчева и малко по-шумна въпреки закачените навсякъде надписи: ХАЙДЕ ДА ПОМЪЛЧИМ, А? Най-често шумът идваше от кътчето на Мечо Пух, където малките дечица разглеждаха книжки с картинки. Но сега там бе започнал „приказният час“. Красивата млада библиотекарка мис Дейвис четеше на глас „Трите сърдити козлета“.

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Мис Дейвис говореше с дебелия, ръмжащ глас на трола от приказката. Някои дечурлига закриваха устата си с длан и се кискаха, но повечето я гледаха сериозно, приемайки гласа на трола също както приемаха гласовете от сънищата си и в съсредоточените им очи се отразяваше вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

Навсякъде висяха шарени плакати. Нарисувано послушно момченце си миеше зъбите с такава страст, че устата му се пенеше като муцуна на бясно куче; непослушно момченце пушеше цигара (КОГАТО ПОРАСНА, ИСКАМ ДА БОЛЕДУВАМ КАТО ТАТКО, гласеше надписът под него); имаше и великолепна фотография на милиони светещи искрици сред пълен мрак. Отдолу беше отпечатано:

Един плакат призоваваше: ЕЛА ДА ОПОЗНАЕШ ПРИРОДАТА СЪС СКАУТИТЕ. Друг се опитваше да убеди читателите, че ДНЕШНИЯТ МОМИЧЕШКИ КРЪЖОК СЪЗДАВА УТРЕШНИТЕ ЖЕНИ. Имаше призиви за участие в отбора по бейзбол и общинския детски театър. И разбира се, не липсваше поканата ЗАПИШЕТЕ СЕ В ЛЯТНАТА ЧИТАЛНЯ.

Бен беше горещ поклонник на лятната читалня. При записването даваха карта на Съединените щати. За всяка прочетена и преразказана книга децата получаваха лепенка с формата на някой от щатите. Заедно с лепенката имаше и информация — коя птица и кое цвете са символи на щата, през коя година е присъединен, имало ли е президенти от този щат и кога. Който успееше да покрие картата с всичките четиридесет и осем лепенки, получаваше безплатна книга. Страхотна аванта. Бен смяташе да постъпи точно както го съветваше плакатът: „Не губете време, запишете се още днес“.

Сред цялото това буйство от светлина и шарки биеше на очи простичкият черно-бял плакат, закачен пред бюрото на библиотекарката — по него нямаше нито картинки, нито интересни фотографии, а само големи черни букви:

Щом го видя, Бен изтръпна. Възбудата от раздаването на бележниците, страхът от Хенри Бауърс, разговорът с Бевърли и началото на лятната ваканция временно бяха прогонили от главата му мисълта за полицейския час и убийствата.

Все още се спореше колко убийства е имало, но никой не отричаше, че трябва да са били поне четири от зимата насам — даже пет, ако се броеше и Джордж Денброу (мнозина смятаха, че смъртта на малкия Джордж е причинена от някакъв необясним нещастен случай). Първата несъмнена жерта беше Бети Рипсъм, намерена един ден след Коледа близо до строежа на новото отклонение към магистралата от края на Джаксън стрийт. Обезобразеното тяло на тринайсетгодишното момиче било залепнало в замръзналата кал. Вестниците не споменаваха за това, а и възрастните избягваха да говорят за убийството пред Бен. Той беше узнал подробностите от случайно подслушани разговори.

След около три месеца и половина, в началото на риболовния сезон за пъстърва, един въдичар си опита късмета в малка рекичка на тридесет километра източно от Деш и скоро закачи нещо, което отначало му заприлича на слон. Но ужасната находка се оказа момичешка ръка — китка и десетина сантиметра от костите над нея. Кукичката се бе впила в плътта между палеца и показалеца.

Петдесет метра по-надолу по течението щатската полиция откри останките на Черил Ламоника сред клоните на едно дърво, повалено от зимните бури. Чиста случайност е, че пролетните пороища не са отнесли трупа към пълноводната река Пенобскот, а оттам и към морето.

Черил Ламоника беше на шестнадесет години; живееше в Дери, но не ходеше на училище. Преди три години бе родила дъщеричката си Андреа. Родителите на Черил се грижеха и за двете. „Понякога Черил беше своенравна, но имаше добра душа — разказа през сълзи баща й на полицаите. — Анди все пита «Къде е мама?», а аз не знам какво да отговоря.“