Стивън Кинг: Тъмната половина

Ако имаше нещо, от което трябваше да се страхува сега, то това бе… СТИГА, заповяда му онзи строг, сух глас, който можеше да накара дори и най-недисциплинираните студенти да млъкнат и да пребледнеят. ВЕДНАГА ПРЕСТАНИ С ТЕЗИ ГЛУПОСТИ.

Безполезно беше. Независимо какъв ефект имаше гласът му върху студентите, на Тад той изобщо не можеше да му подейства.

Той отново сведе поглед към снимката, но този път не обърна никакво внимание на собственото си лице и на това на жена си, разтеглени в глупави усмивки. Приличаха на деца, които участват в ритуално посвещаване.

ДЖОРДЖ СТАРК

1975 — 1988

Един не особено приятен тип.

Точно заради това изпитваше безпокойство.

Заради надгробния камък. И заради това име, тези дати и преди всичко заради злобния надпис, който го бе накарал да избухне в смях, но всъщност, това Тад знаеше дълбоко в себе си, изобщо не беше смешен.

Това име.

И надписа.

— Вече е все едно — промърмори Тад. — И без това онова мръсно копеле е мъртво.

Но тревогата оставаше.

Когато Лиз дойде, носейки на ръце току-що повитите и преоблечени близнаци, Тад отново се беше навел над статията.

— Дали съм го убил?

Тадеус Бомънт, който навремето бе смятан за един от най-обещаващите романисти и бе кандидат за наградата Нашънъл Бук Ауорд през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за романа си „Изненадващите танцьори“, повтаря въпроса ми замислено. Изглежда малко учуден.

— Убийство. — Писателят повтаря думата тихо, сякаш тя му идва наум за първи път. А всъщност, убийството е едва ли не единственото нещо, за което мисли неговата „тъмна половина“, както сам Бомънт нарича Джордж Старк.

Тад изтегля един молив от широката глинена чаша до старомодната пишеща машина марка Ремингтън 32 и започва да го гризе. Според Бомънт, Старк можел да пише само с молив и то от марката Берол Блек Бюти. Ако се съди по вида на около дузината моливи в чашата, гризането им му е навик.

— Не — казва той най-накрая, поставяйки молива обратно в чашата. — Аз не го убих. — Той вдига поглед и се усмихва. Бомънт е на тридесет и девет, но когато се усмихва така открито, може да го вземете за някой от неговите студенти. — Джордж почина от естествена смърт.

Бомънт твърди, че Джордж Старк е бил идея на жена му. Елизабет Стивънс Бомънт е красива, самоуверена блондинка. Тя обаче не счита, че заслугата е изцяло нейна.

— Това, което аз му предложих, бе да напише роман под друго име и да види какво ще стане. Тад имаше сериозни проблеми с писането и се нуждаеше от нещо, което да му даде начален тласък. Но всъщност — засмива се Лиз — Джордж Старк бе в него през цялото време. Тад просто трябваше да го измъкне от скривалището му.

Според някои негови събратя по перо, проблемите на Тад далеч надхвърляли липсата на вдъхновение. Двама известни писатели, които не желаят имената им да бъдат споменавани, казват, че се безпокоили за душевното здраве на Тад през критичния му период от излизането на първата книга до написването на втората. Един от тях счита, че Бомънт е бил на прага на самоубийството след публикуването на „Изненадващите танцьори“, тъй като книгата спечели повече одобрението на критиката, отколкото пари.

На въпроса мислил ли е някога за самоубийство, Бомънт поклаща глава и отвръща:

— Това е глупаво. Истинският ми проблем бе, че не можех да пиша, а не липсата на всеобщо одобрение на книгата ми. А за мъртвите писатели този проблем остава за вечни времена.

През това време Лиз Бомънт не спирала „да го агитира“, както казва Бомънт, да започне да издава под псевдоним.

— Тя казваше, че стига да исках, можех да се хвана здравата за работа. И да напиша това, което искам, без да се притеснявам, че критиците от „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“ надничат непрекъснато през рамото ми. Подхвърли, че мога да напиша някой уестърн или научнофантастичен роман. Пък даже и криминален роман.

Тук Тад Бомънт се усмихва широко.

— Мисля, че нарочно спомена криминалния роман на последно място, защото знаеше, че от известно време ме занимаваше мисълта за криминален роман, само че не знаех как да го подхвана.

— Идеята за псевдонима някак странно ме привличаше. Караше ме да се чувствам освободен, сякаш бях открил нещо като таен изход, ако разбирате какво искам да кажа.

— Но има и още нещо, което ми е трудно да обясня.

Бомънт протяга ръка към прилежно подострените моливи и бързо я отдръпва. Обръща поглед към остъклената стена в кабинета си, откъдето се открива забележителна гледка към пролетната зеленина.