Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Благодаря.

Сигурно бе доловил искрената благодарност в гласа й, защото вдигна поглед от бланката, която беше придърпал към себе си, и й се усмихна. Нетърпеливият, предпазлив поглед бе изчезнал.

— За мен е удоволствие. Имате ли багаж?

— Н-не… нямам.

Изведнъж се изплаши от погледа му. Опитваше се да съчини някакво обяснение — сигурно му изглежда много подозрително сама жена да пътува толкова надалеч само с дамската си чанта и никакъв друг багаж — но нищо не й идваше наум. Обаче всичко бе наред. Не личеше да е изпълнен с подозрения, дори не проявяваше любопитство. Просто кимна и започна да попълва билета. Изведнъж я осени внезапно и не особено приятно откритие — такива като нея не са рядкост в „Портсайд“. Този човек непрекъснато вижда жени като нея — жени, които се крият зад тъмни очила, които си купуват билет за друга часова зона, които изглеждат така, сякаш някъде по пътя са забравили кои са, какво правят и защо.

Роузи изпита неописуемо облекчение, когато автобусът потегли навреме от автогара „Портсайд“, зави наляво, отново мина над река Трънкатони и се насочи на запад по междущатско шосе № 78. Като минаваха покрай последната от трите отбивки към центъра на града, видя триъгълната сграда със стъклена фасада, където отскоро се помещаваше дирекцията па полицията. Хрумна й, че точно в този миг съпругът й сигурно се намира зад някой от огромните прозорци и че може би дори вижда големия сребрист автобус, който се движи по междущатското шосе. Затвори очи и започна да брои до сто. Когато отново ги отвори, сградата вече се беше скрила. Надяваше се да не я види повече.

Беше си избрала място към края на автобуса — малко по-назад се намираше дизеловият двигател, който бръмчеше тихо. Отново затвори очи и облегна чело на прозореца. Беше прекалено напрегната, за да заспи, но можеше да си почине. Не можеше да се начуди колко внезапно се случи всичко — това не бе просто промяна, а по-скоро нещо като инфаркт или удар. Промяна ли? Меко казано промяна. Тя не просто промени живота си, а сякаш го изтръгна от корените му, както би изкоренила стрък теменужки от саксията им. Промяна в живота, няма що. Не, никога повече няма да спи. За сън и дума не може да става.

И докато размишляваше така, неусетно потъна в онова подобно на пъпна връв състояние, което свързва съня и пробуждането. Сякаш плуваше бавно като сапунен мехур и едва долавяше непрекъснатото бръмчене на двигателя, писъка на гумите по асфалта и бърборенето на някакво хлапе през четири-пет места, което питаше майка си кога ще пристигнат при леля Норма. Но усещаше още как се е откъснала от себе си и съзнанието й се е разтворило като цвят (роза, разбира се), както когато човек още не се е отдал напълно нито на единия, нито па другия от двата свята. „Наистина съм Роузи…“

Гласът на Карол Кинг пее стиховете на Морис Сендак. Те долитат по коридора, в който тя се намира, от някаква далечна стая, отекват, придружени от звънтящия призрачен глас на пиано.

„… И съм Роузи Истинска…“

„Май все пак заспивам — рече си тя. — Наистина. Виж ти!“ „Най-добре повярвай… Аз съм тъй необикновена.“ Вече не е в сивия коридор, а навън, и е тъмно. Гърдите й се изпълват с летни ухания, тъй сладки и силни, че едва не я задушават. Най-силен е ароматът на орлови нокти, който се носи на талази. Пеят щурци, а като вдига глава, вижда лъскавото, бяло като слонова кост лице на луната, която плува високо в небето. Бялата й светлина залива всичко наоколо и превръща парата, която се надига от гъстите треви около босите й крака, в дим.

„Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“ Вдига ръце, разперила пръсти, а палците й почти се докосват; огражда луната като в рамка, нощният вятър гали голите й ръце и сърцето й първо се изпълва с щастие, но после се свива от ужас. Долавя присъствието на дремеща дива сила, сякаш в дъхавия храсталак се крият животни с огромни зъби.

„Роуз, ела тук, пиленце. Искам хубавичко да си поговорим.“ Извръща глава и вижда как от тъмнината изниква юмрукът му. По релефния надпис на пръстена от Полицейската академия се плъзгат ледени отблясъци лунна светлина. Вижда ужасяващата му гримаса, устните му са разтеглени в нещо подобно на усмивка…

… и подскочи на седалката, задъхана, с влажно от пот чело. Сигурно известно време е дишала учестено, защото стъклото беше замъглено и през него почти не се виждаше. Изтри с длан и погледна навън. Градът вече почти се беше скрил; от двете страни се редяха какви ли не бензиностанции и закусвални, а зад тях се виждаха поля.