Стивън Кинг - Роуз Мадър

В дъното на чакалнята друг млад мъж — този беше с тъпички мустаци като на Ерол Флин и красиво, невдъхващо доверие лице, бе подредил върху куфар монте 2 2 Вид испанска хазартна игра. — Б. пр. с три карти — беше виждала тази игра във филмите по телевизията.

— Ще намерите ли асото пика, мадам? — подкани я той. — Няма ли да опитате да изтеглите асо пика?

Пред очите й изплува юмрукът, който замахва към нея. Виждаше пръстена на средния пръст — пръстен, на който са гравирани думите „дълг, лоялност, общност“.

— Не, благодаря — отвърна. — Винаги успявам.

Изражението, което премина по лицето му, подсказваше, че според него й хлопа дъската, по няма значение. Той не й влизаше в работата. Нито пък онзи на входа, болен или не от СПИН, нито онзи с торбичката и плюшения Мики Маус. Нейна грижа беше само Роуз Даниълс — не, грешка, Роузи Макклендън — и това бе едничката й грижа.

Тръгна по средата на чакалнята, но видя кошче за боклук и спря. На кръглия зелен съд беше залепен надпис: НЕ ЦАПАИ! Отвори чантата си, измъкна кредитната карта, взря се за миг в нея, после я бутна през отвора на кошчето. Никак не й се хвърляше, но едновременно с това изпита облекчение, че повече няма да я види. Ако я задържи, може да не устои на изкушението да я използва отново… а Норман не е глупав. Жесток — да. Но не и глупав. Ако остави следа, той няма да се бави дълго. Няма да е зле да не го забравя. Пое дълбоко дъх и се запъти към мониторите в средата на залата, които обявяваха разписанието на пристигащите и заминаващите автобуси. Не погледна назад. Ако се беше обърнала, щеше да види как младежът с мустаци като на Ерол Флин вече рови в кошчето и търси онова, което бе изхвърлила шантавата дама със слънчевите очила и яркочервената кърпа. Строи му се, че е кредитна карта. Може и да бе сгрешил, но човек никога не знае с тия неща, докато не се увери сам. Понякога човекът има късмет. Понякога? Дявол го взел, доста често. Не случайно му се вика „земята на неограничените възможности“.

Най-близкият голям град на запад беше на четиристотин километра, а това й се струваше прекалено близо. Спря се на друг, още по-голям град на хиляда и триста километра. Както и техният град, той се намираше на брега на езеро, но в следващата часова зона. След половин час за там потегляше автобус на „Континентал Експрес“. Сърцето й биеше учестено, а устата й бе пресъхнала. Миг преди човекът пред нея да приключи с купуването на билета си, тя притисна длан към устата си, за да заглуши надигащото се парещо уригвапе с вкуса на сутрешното й кафе.

„Тук не бива да използваш нито единия, нито другия вариант на името си — напомни си. — Ако искат име, ще трябва да оставиш чуждо.“

— С какво мога да ви помогна, госпожо? — попита чиновникът и я погледна над очилата с отрязани наполовина стъкла, кацнали безгрижно на върха на носа му.

— Анджела Флайт — рече тя. Така се казваше най-добрата й приятелка от прогимназията, всъщност последната приятелка, която бе имала. В Обривилската гимназия излизаше единствено с момчето, което се ожени за нея само седмица след завършването й, и заживяха в държава за двама… зад чиито граници туристи обикновено не се допускаха.

— Извинете?

Осъзна, че вместо име на място е изрекла име на човек — колко ли странно

(„тоя сигурно оглежда китките и врата ми и търси следи от усмирителна ризница“)

бе прозвучало това.

— Извинете — рече тя и в този миг я връхлетя доста неприятно предчувствие — каквото и да крие бъдещето, тази простичка, тьжновата фраза щеше да я следва като тенекия, завързана на опашката на бездомно куче. Четиринадесет години по-голямата част от света бе заключена за нея и сега се чувстваше като ужасена мишка, която е объркала дупката в кухненския под.

Чиновникът продължаваше да я гледа, а очите над чудатите половинки-очила вече изглеждаха доста нетърпеливи.

— Мога ли да ви помогна или не, госпожо?

— Да, ако обичате. Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има ли още места?

— О, поне четирийсет. Еднопосочен или отиване и връщане?

— Еднопосочен — отвърна тя и проумявайки значението на онова, което бе казала, цялата пламна. Опита се да се усмихне и да го изрече отново, този път малко по-силно — Еднопосочен, ако обичате.

— Петдесет и девет долара и седем цента — каза той и тя почувства как коленете й се подкосяват от облекчение. Очакваше да чуе далеч по-голяма цифра, дори се бе подготвила за възможността да й поискат по-голяма сума от онази, с която разполагаше.