Стивън Кинг - Гняв

— В плейсървилското гробище — каза с равнодушен глас Дик Кийни.

Погледнах го ужасен. Сякаш току що бях видял духа на мисис Ъндерууд. Още можех да посоча местата, където Дики ме бе налагал. Мисълта, че е мъртъв ме скова в някакъв задгробен ужас, същото прочетох и по лицето на Керол. Той ми се пусна и аз му позволих донякъде — беше казала тя. Какво ли точно значеше това за едно умно и ученолюбиво момиче като Керол? Може би, че я е целунал. Или пък, че я е завел зад някой розов храст, за да проучи девствената територия на нейните напъпили гърди. На пикника в края на осми клас, Боже опази! И той е бил буен и смел.

— Какво се е случило с него? — запита Дон Лорди.

— Блъсна го кола — поде бавно Дик. — Дори е малко смешно. Не в този смисъл, а някак странно. Миналият октомври получи шофьорска книжка и караше като бесен. Като луд. Струва ми се, че искаше да покаже на всички колко е смел. Но стана така, че вече никой не искаше да се качва с него. Имаше един раздрънкан „Понтиак“, модел 1966-та, сам си го оправяше. Боядиса го зелен, а на дясната врата изрисува асо пика.

— Ами да, виждал съм го — намеси се Мелвин. — Нагоре към Харлоу.

— Аз му помогнах да сложим скоростна кутия от „Хърст“ — рече Дик. — Четирицилиндров форсиран двигател. На втора вдигаше до деветдесет. А една вечер по пътя към Стекпол дори удари деветдесет и пет — аз бях с него в колата. На завоя при Брисет се поднесохме. Щяха да ми изскочат червата. В едно си прав, Чарли. Усмивката му беше ужасна. Не знам дали приличаше точно на тревокосачка, но вярно е че изглеждаше доста странно. Колата се носеше на една страна, а той не спираше да се хили. Чувах го как си мърмори под носа „Мога да я овладея, мога да я овладея“ и така до безкрай. Краката ми се бяха вдървили. Няколко месеца по-късно го прегази камион, като пресичал улица „Лисбон“. Ренди Миликън бил с него и твърдеше, че дори не бил пиян или нещо. Вината изцяло била на шофьора. Осъдиха го на деветдесет дни затвор. От това Дики не стана по-жив. Смешно.

Керол беше пребледняла. Уплаших се да не припадне и реших да отвлека мислите й малко встрани.

— Майка ти още ли ми се сърди, Керол?

— А? — тя се огледа изненадано.

— Дето я нарекох дъртофелница. Тлъста дъртофелница, спомняш ли си?

— О — тя сбърчи нос и след това се усмихна почти с благодарност, мисля че бе прозряла намеренията ми.

— Майка ми и твоята майка не ходеха ли в един и същи клуб?

— „Книги и Бридж“ ли? Да — от вълнение тя разтвори леко крака. После се разсмя. — Ще ти призная честно, Чарли. Никога не съм харесвала майка ти, макар че тя доста често се отбиваше вкъщи. Мама непрестанно говореше за това колко интелигентна е тя, колко добре познава творбите на Хенри Джеймс и подобни дивотии. И какъв мил малък джентълмен си ти.

— Лъскав като дупе — съгласих се аз тъжно. — Знаеш ли, същите работи ги чувах вкъщи за теб.

— Наистина ли?

— Ами да — изведнъж ми хрумна нещо. Как не се бях сетил по-рано? — Мисля че вече знам, защо мама така упорито настояваше да си облека костюма. На това му викат „сватосване“, или „няма ли да са една чудесна двойка“, „да не забравяме за интелигентното потомство“. Игра предимно за родители от заможни семейства, Керол. Ще се омъжиш ли за мен?

Керол зяпна учудено.

— Искаш да кажеш, че те… — тя не можа да довърши.

— Точно това искам да кажа.

Тя се усмихна, дори тихичко се изкиска. После се разсмя гръмогласно. Не беше кой знае колко почтително към мъртвите, но реших да не обръщам внимание. Макар че, да ви призная, мисис Ъндерууд нито за миг не бе напускала мислите ми. В края на краищата седях точно до нея.

— Големият мъжага идва — рече Били Сойер.

Точно така, Франк Филбрик крачеше бавно към вратата на училището, без да поглежда ни на ляво, ни на дясно. Искрено се надявах, че репортерите ще успеят да му направят няколко хубави снимки. Току виж после решил да ги изпрати на приятелите си вместо коледни картички. Той изчезна през вратата. Стъпките му се разнесоха далеч по коридора, сякаш идваха от един друг свят. Чухме го как спря за миг да се ориентира и после се заизкачва към канцелариите. Имах странното чувство, че едва сега, след като влезе в сградата, той се превърна в реалност. Сякаш това, което ставаше зад прозореца го гледах по телевизия. Сякаш не аз, а те бяха шоуто. Не само с мен бе така. Прочетох го по лицата на моите съученици.

Тишина.

Щрак. Уредбата.

— Декър?

— Да, сър? — отвърнах аз.

Тоя беше от шумно дишащите. Пуфтеше и сумтеше в микрофона като някакво грамадно животно. Никога не съм обичал такива хора. Баща ми е същия като говори по телефона. Такова тежко дишане се разнася от слушалката, че човек още малко и ще долови дъха на уиски и „Пал-Мал“. Не знам защо, но това винаги ми се е струвало нечистоплътно и дори малко педерастко.