Стивън Кинг: Отмъстителите

Момиченцето изважда от джоба на джинсите си малко пластмасово портмоне. От онези, дето се отварят, като ги стиснеш отстрани. Вътре има две смачкани банкноти по един долар и някакви монети.

— Питай Маргрит Мухата къде са другите три долара! — вряска мърморан. Той е като малка черна радиостанция. — Тя си купи с тях списание с Ииииииитън Хооооок на корицата!

Елън продължава да не му обръща никакво внимание, макар че страните й леко поруменяват. Подавайки двата долара, отбелязва:

— Не съм ви виждала преди, нали?

— Най-вероятно не — тук съм от миналата сряда. Търсеха човек, който да работи от единадесет до седем, но има възможност да остава и до по-късно, ако нощният закъснее.

— Е, беше ми много приятно да се запознаем. Аз съм Ели Карвър. А това е малкият ми брат Ралф.

Ралф Карвър се изплезва и издава някакъв звук, който наподобява жужене на оса в буркан. „Какво невъзпитано животинче“ — отбелязва наум жената с двуцветната коса, а на глас изрича:

— Аз съм Синтия Смит. — Протяга над тезгяха ръка към момиченцето. — Наричай ме Синтия и никога Синди. Ще запомниш ли?

То кима и се усмихва.

— А аз съм Ели и никога Маргарет.

— Маргрит Мухата! — неистово крещи Ралф и тържествува по детски. Повдига ръчички във въздуха и започва да се кълчи, движен от съвършено детинска радост от живота.

— Маргрит Мухата е влюбена в Ииииитън Хооооок!

Елън отправя на Синтия много мъдър за годините си поглед; изпълнен е с примирение, сякаш вече й е дотегнало от всичко и сякаш казва — „Виждаш ли какво трябва да търпя.“ Синтия — самата тя има по-малък брат и прекрасно знае какво трябва да търпи хубавата Елън — я напушва смях, но съумява да запази сериозно изражение. Така и трябва. Това девойче, както и всички останали, е пленница на своето време и епоха, което означава, че приема всичко съвършено сериозно. Ели подава на брат си кутия пепси и казва:

— Ще разделим шоколадчето навън.

— Тогава ще ме теглиш в „Бъстър“ — заявява Ралф, двете деца се отправят към вратата и потъват в искрящите като пламъци слънчеви лъчи, които нахлуват през прозореца. — Ще ме теглиш в „Бъстър“ чак до вкъщи.

— Как ли пък не — отвръща Ели, но докато отваря вратата, братът мърморко се извръща към Синтия и й хвърля самодоволен поглед, сякаш казва — „Ей сега ще видиш кой ще надделее. Само почакай.“ После децата излизат.

Лято, да, но не чисто и просто лято — говорим за петнадесети юли, самият разгар на лятото в едно градче в Охайо, в което повечето деца ходят на ваканционно библейско училище и участват в лятната програма на градската библиотека и където едно хлапе непременно трябва да притежава червена каручка, която, Бог знае защо, се нарича „Бъстър“. Единадесет къщи и един денонощен магазин се пържат на ослепителния, безпощаден пек на прерийното юлско слънце; температурата е тридесет и два градуса на сянка, тридесет и пет градуса на слънце — толкова е горещо, че въздухът трепти над асфалта като в пещ.

Улицата е ориентирана в посока север-юг, като нечетните номера се намират от западната й страна, а четните — от източната. В горния й край, на левия ъгъл на Поплър Стрийт и Беър Стрийт, се намира дом № 251. Отпред Брад Джоузефсън полива с маркуч цветните лехи край входната алея. Той е на четиридесет и шест години, има фантастична, шоколадова на цвят кожа и изпъкнало коремче. Ели Карвър казва, че приличал на Бил Косби 5 5 (р. 1937) — Американски актьор и комедиант, известен най-вече с телевизионното си шоу през 80-те години; първият чернокож актьор, получил значителна роля в популярен телевизионен сериал през шейсетте години. — Б. пр. … или поне малко.

Брад и Белинда Джоузефсън са единствените цветнокожи на тази пресечка и всичките им съседи страхотно се гордеят с тях. Семейство Джоузефсън изглеждат точно така, както биха желали жителите на едно охайско предградие да изглеждат тъмнокожите им съседи, тъй че случайните срещи не предизвикват никакво раздразнение у никого и всичко е наред. Джоузефсънови са приятни хора. Всички ги харесват.

Кари Риптън, дето всеки понеделник следобед разнася уенуъртския „Шопър“, изниква с колелото си иззад ъгъла и подхвърля на Брад свития на руло вестник. Брад умело го улавя със свободната си ръка. Без дори да се помръдне. Просто се протяга и ето ти на, вестникът вече е в ръката му.

— Страхотен сте, господин Джоузефсън! — подвиква Кари и се спуска надолу по хълма, а брезентовата чанта с вестниците се удря в бедрото му. Облечен е с огромна памучна фланела с надпис „Орландо Маджик“ и номер 32 — номерът на Шак.