Стивън Кинг - Отмъстителите

Телефонът иззвъня веднъж… наистина иззвъня, сякаш се бе обадил на домашен телефон. Коли се смръщи. Като избереш 911 — освен ако нещата не са се променили от времето, когато изслушването на записите на разговорите от 911 бе част от ежедневните му задължения — чуваш пищящ електронен звук.

„Значи са го сменили — рече си. Поне вече не е толкова стряскащо.“

Телефонът иззвъня отново и отсреща го вдигнаха. Само че вместо да прозвучи механичният глас на робота, който даваше указания при какви случаи кой бутон да натиснеш, се дочу тихо подсмърчане. Какво, по дяволите…?

— Ало?

— Бонбона или живота 16 16 Шеговита подкана, която децата отправят към стопаните на домовете, които обикалят на Халоуин. — Б. пр. — отвърна нечий глас. Бе младежки, при това някак тайнствен. Толкова бе зловещ, че Коли го полазиха тръпки. — Краката помириши ми и нещо вкусно предложи ми. И да нямаш, много важно, гащите ми ще подушиш. — Последва висок, носов кикот.

— Кой е на телефона?

— Недей звъня повече тук, друже — отвърна гласът. — Так!

И линията бе прекъсната толкова рязко, че чак девойката чу оглушителния трясък и изписка. „Но това не беше от телефона — помисли си Коли. — Тя пищи, защото гръмотевицата беше оглушителна.“ Само че оня с дългата коса тичаше към вратата, сякаш косата му гореше, а задникът му всеки момент щеше да пламне; телефонната слушалка бе съвършено няма, точно като обществения автомат, след като бе пуснал монетата от четвърт долар, а когато звукът долетя отново, този път Коли го позна безпогрешно — отново се стреляше.

Той също хукна към вратата.

Мери Джаксън излезе не в два, а в единадесет от счетоводната фирма, където работеше на половин ден. Само че изобщо не отиде в супермаркета. Отправи се към хотел „Кълъмбъс“. Там се срещна с мъж на име Джийн Мартин и през следващите три часа направи всичко, което една жена е в състояние да направи за някой мъж, само дето не му изряза ноктите на краката. Сигурно и това би направила, ако я беше помолил. И ето на, вече почти бе вкъщи и изглеждаше (доколкото можеше да се съди по огледалото за обратно виждане) доста прилично… но ще трябва да се пъхне в банята, колкото се може по-бързо, преди Питър да е успял да я разгледа. Напомни си, че непременно ще трябва да извади бикини от най-горното чекмедже, за да ги хвърли в коша за пране заедно с полата и блузата. Онези, с които бе тази сутрин — или поне остатъците от тях — понастоящем се намираха под леглото в стая № 203. Джийн Мартин — истински вълк, предрешен в счетоводителска кожа, направо ги бе разкъсал. „Оууу, звяр безподобен“ — бе възкликнала русокосата девица.

Въпросът бе какво прави тя. И какво възнамерява да прави. Обичаше Питър, откак бяха женени, от девет години, особено след спонтанния аборт, ако това изобщо бе възможно, и продължаваше да го обича и сега. Това обаче нямаше никакво отношение към факта, че вече отново копнееше да е с Джийн и да прави неща, които и през ум не й бе минавало да върши с Питър. Вина сковаваше половината й разсъдък, другата половина изгаряше от похот, а по средата, във все по-изтъняващата зона на здрача, се свиваше благоразумната, жизнерадостна, практична жена, за каквато винаги се бе смятала. Имаше незаконна връзка, любовникът й, и той като нея, дявол го взел, бе женен; сега бе на път към вкъщи, където я чакаше един добър човек, който нищо не подозираше (сигурна бе, че нищо не подозира, молеше се нищо да не подозира, разбира се, че не подозира, как би могъл), а под полата си нямаше бельо и цялото й тяло още пламтеше след днешния следобед; нямаше ясна представа как точно бе започнало всичко и как възнамерява да се държи отсега нататък в една толкова глупава и противна история — проклетият Джийн Мартин нямаше капка мозък в главата си, само дето тя, разбира се, изобщо не се интересуваше от главата му, със сигурност последната й грижа бе главата му, и какво ще да прави сега? Не знаеше. Но бе сигурна в едно — вече знаеше как се чувстват наркоманите и никога повече нямаше да ги обижда.

С тези безспирни хаотични мисли в главата си Мери шофираше по улиците на предградията, които се нижеха зад стъклата на колата като странни ориентири, и се надяваше да не завари Питър у дома, дано да е отишъл в „Милис“ за сладолед (или пък да е заминал за Санта Фе на гости на майка си за няколко седмици, това би било страхотно, така може би ще има възможност да се справи с тази ужасна агония). Изобщо не забеляза, че притъмня и че автомобилите, които я задминаваха по шосе № 290, бяха с включени фарове, не чуваше гръмотевиците, нито пък виждаше светкавиците. Не забеляза и паркирания жълт микробус, който отмина на кръстовището на Бъер и Поплър.