Стивън Кинг - Децата на царевицата

— Бърт — изкрещя Вики. — Не искаш ли да видиш какво си направил? Може би ще се похвалиш пред приятелчетата ти от покерджийската компания с „улова“ си от Небраска? Няма ли… — Тя отново се разплака. Сянката й се разливаше като локва в краката й. Наближаваше пладне. Бърт навлезе сред царевицата, лъхна го хлад. Видя, че червеното петно не е от миниум, а от кръв. Дочу монотонно, приспивно бръмчене: мухите кацаха върху кръвта, опитваха я, сетне отлитаха… може би за да известят другите. Царевичните листа бяха облени в кръв — Бърт се запита как е могла да плисне чак до тук. Изведнъж се озова до предмета, който беше забелязал от шосето, и го вдигна. На това място симетрията на редовете се нарушаваше, няколко стъбла се накланяха встрани, две бяха пречупени, а почвата — вдлъбната. Навсякъде имаше кръв. Листата шумоляха. Бърт потръпна и тръгна обратно към шосето.

Жена му беше изпаднала в истерия, крещеше нечленоразделно, смееше се и плачеше едновременно. Кой би помислил, че всичко ще свърши така мелодраматично? Бърт я погледна и внезапно осъзна, че изживява раздвояване на личността, преходна фаза в живота си, или някоя друга от „модерните болести“. Мразеше Вики отдън душа. Зашлеви я с всичка сила по лицето.

Тя занемя и притисна с ръка почервеняващите отпечатъци от пръстите му. Сетне тържествено заяви:

— Ще те тикнат в затвора, Бърт.

— Едва ли — отвърна той и постави куфара на земята пред нея.

— Какво…

— Нямам представа. Навярно е бил негов. — Той посочи към тялото, проснато на пътя с лицето надолу, което очевидно бе детско.

Кафявият куфар беше стар и очукан, на места кожата бе оръфана. Беше привързан с въже за пране, вързано на големи фльонги. Вики се опита да разхлаби едната, видя кръвта, просмукана във въжето и се отказа.

Бърт се наведе и преобърна тялото.

— Не искам да гледам! — възкликна Вики и въпреки това безпомощно се втренчи в жертвата. А когато безжизнените очи на момчето се впериха в тях, тя отново изкрещя. Мръсното му лице беше застинало в ужасяваща гримаса. Гърлото му беше прерязано.

Бърт се изправи и прегърна жена си, която се олюля.

— Няма да припаднеш! — тихо изрече той. — Чуваш ли, Вики. Не припадай!

Повтаряше го непрекъснато; най-сетне тя се съвзе и силно го прегърна. Отстрани изглеждаше сякаш танцуват по обляното от обедното слънце шосе, където лежеше трупът на момчето.

— Вики?

— Какво? — Гласът й бе приглушен, защото притискаше лице към гърдите му.

— Върни се в колата и прибери ключовете. Вземи одеялото от задната седалка, също и пушката, и ми ги донеси.

— Пушката ли?

— Да. Може би онзи, който е прерязал гърлото му, все още се спотайва наблизо.

Тя вдигна глава и с разширени от страх очи се втренчи в царевичното поле, което се простираше докъдето поглед стигаше, стъблата се полюшваха от вятъра.

— Възможно е да си е отишъл, но не бива да рискуваме. Хайде, направи каквото ти казах.

Вики тромаво се запъти към колата, сянката й неотлъчно я следваше като черен талисман. Когато тя отвори задната врата, Бърт приклекна до момчето. Бял човек от мъжки пол, без особени белези. Действително беше прегазен, но фордът не бе прерязал гърлото му. Разрезът беше неравен — очевидно армейски сержант не беше обучавал убиеца на тънкостите на ръкопашния бой. Но все пак момчето беше мъртво. То е изтичало, или е било изблъскано от царевицата — навярно е било смъртно ранено. А Бърт Робинсън го бе прегазил. Ако в този миг детето е било живо, животът му е бил съкратен максимум с трийсет секунди.

Вики го докосна по рамото и той подскочи.

Жена му застана до него, извърнала лице, преметнала през лявата си ръка кафявото войнишко одеяло, в другата държеше пушката. Бърт взе одеялото и го разстла върху шосето, сетне претърколи момчето върху него. Вики изстена глухо и отчаяно.

— Добре ли си? — Той вдигна поглед към нея. — Вики?

— Нищо ми няма — задавено отвърна съпругата му. Бърт преметна краищата на одеялото и вдигна вързопа с две ръце. Изпита ужас от тежестта му, тялото се опитваше да се изплъзне от прегръдките му. Притисна го по-силно към гърдите си и с Вики се върнаха при колата.

— Отвори багажника — изръмжа той.

Багажникът беше пълен с туристически принадлежности и с различни сувенири. Вики прехвърли повечето от тях на задната седалка, а Бърт пъхна тялото вътре и затръшна капака, сетне облекчено въздъхна.

Вики стоеше до шофьорската врата и все още държеше пушката.

— Остави я на задната седалка и се качвай — нареди й той и погледна часовника си. С изненада установи, че са изминали едва петнайсет минути — струваше му се, че са били часове.